Васил Георгиев за забранените книги по време на социализма

За контрола върху издателствата и литературата от тайния шкаф по онова време

  • 20.01.2017
  • от Валя Минчева

Връщаме те в близкото минало, когато твоите родители са си купували дрехи от „Кореком”, яли са банани само по Коледа, баща ти най-вероятно е карал москвич, а майка ти се е сплитала на две плитки всеки ден, за да отиде на училище. Западните влияния са били строго забранени, както и не са били допускани западни интелектуалци във властта.

За да нищим въпроса с книгите по онова време, спретнахме „тайничко” интервю с младия писател, юрист, сноубордист и още какъв ли не – Васил Георгиев. Печелил е десетата престижната награда „Хеликон” за сборника му с разкази „Деград”.

Романът  му „Апарат” става роман на годината (2014 г.), представящ една антиутопия за консуматорското общество, която се развива в България в близкото бъдеще.

Ако ти се четат пък истории за софийски улици – „Уличник” е твоето нещо!

Васил Георгиев е обективен, напорист, отразяващ действителността такава, каквато е!

Кои книги според теб могат да бъдат наречени „забранени”?
Доколкото ми е известно, забраната е била ненормативна – формална цензура като предварителен контрол на това, което ще се отпечата в България, през този период няма. Системата се крепи върху контрола от партията върху издателствата – заради който те внимават какво ще издават и какво не, и върху контрола от партията върху писателите – заради което те внимават какво ще публикуват.

Тази система е много по-практична от цензурата, но позволява и пропуски, като например „Фашизмът” на Желю Желев, като „Люти чушки” на Радой Ралин, които биват иззети и унищожени, но след като вече са издадени.

Тези могат да бъдат определени като „забранени”. Другите, които въобще не са издадени или преведени, просто минават в графата „премълчани”, което на практика е същото като да са забранени.

Как си се сдобивал с такива забранени книги преди  1989 г.?
Аз бях малък тогава, семейството ми бяха хора, които имаха влечение към забраненото. Майка ми работеше в академията на ЦК на БКП и крадеше напечатаните емисии от Радио Свободна Европа, Дойче Веле и Гласът на Америка, държеше ги в един шкаф и ги даваше на приятели да ги четат, бяха много интересни.

Някога бил ли си хващан, че четеш или  вземаш тайно такива книги?
Не. Дори майка ми не намираше проблем, че ѝ се ровя в шкафа.

Какво би могло да стане, ако човек бъде хванат със забранено четиво?
През този период предполагам, че няма как някой специално да се занимава да обискира къщите на хората за литература. По-скоро се насочват към дисиденти или противници на властта и ако намерят такава литература, това е утежняващо тяхната отговорност обстоятелство. Но по мое време – 1988/89, поне сред интелектуалците четенето на забранена литература беше повод за явна гордост, не беше нещо, което се правеше скришом.

Изброй ни три творби, които са те грабнали (български, чуждестранни)  в периода 1979–1989  г. от онова „забранено време”.
Единствените две книги бяха „Фашизмът” (по това време учехме за нацистка Германия и книгата беше в библиотеката ни) и един сборник с епиграми на Радой Ралин, който не помня как се казва, но беше лично подписан от Радой Ралин и „редактиран” – тоест беше подсилил с химикал тези епиграми, които беше смекчил, за да бъде публикуван.

Опиши ни накратко какво означава да направиш нещо „забранено” по време на тоталитарен режим!
Аз учих в много либерално училище, което тъкмо беше създадено през 1988 г. Учителите бяха на по 25–30 години, учихме предимно на английски и свободите, които ни позволяваха в това време, вероятно са повече от свободите, които се позволяват сега – критикуваха правителството, разказваха вицове за Тодор Живков и така нататък. Затова за периода 1988/89, когато всъщност осъзнах, че имам някакъв интерес към политиката, дори съм приемал, че е нещо нормално да може да се критикува едно или друго.

Сподели няколко имена на автори (български, чуждестранни), които не са били позволени дори да бъдат споменавани пред познат, приятел или  роднина.
Не се сещам, защото вероятно не съм ги знаел.

Предполагам, че Георги Марков  е име, което не е било много редно да се споменава.

Що се отнася до други „неудобни” чужди автори, през 1988/89 голяма част от тях бяха вече издадени на руски език (тогава там беше почнала перестройката), поради която причина се намираха в руската книжарница срещу Руската църква. А това, доколкото по-късно са ми казвали, било нещо като  проектозащитна теза на всеки, който се притеснява, че ще го разкрият с такава литература (т.е. щом руснаците са го публикували, значи може да се чете).

Доставяше ли ти удоволствие да четеш нещо тайно, което е в тотален разрив с разбиранията на политическото време?
В началото по-скоро ме объркваше и ми трябваше малко време да преценя дали това, което чета от шкафа на майка ми, е вярното или другото, официалното.

Виж краткия филм, който The Economist направиха за Бузлуджа.