ДАН БЕРЛИН: АТЛЕТЪТ, КОЙТО НЕ СЕ ОТКАЗА ОТ НАЙ-ГОЛЯМАТА СИ СТРАСТ

Една история, която те учи, че състоянието, в което се намираш, не определя живота, който ще живееш

  • 01.12.2014
  • от Ванеса Виденова

Гранд каньон е легендарен! Но също толкова предизвикателен за всеки, който реши да обходи едно от известните му трасета с дължина близо 80 км, което включва много скалисти пътеки и стръмни спускания. А ако това не ти стига, в добавка трябва да се справиш и с брутално високите температури там. Да успееш да го завършиш е изключително постижение, а да го направиш, без да виждаш – почти невъзможно. Но само „почти“, защото 43-годишният Дан Берлин доказва клишето, че „няма невъзможни неща“.
 „Зрението ми ставаше все по-зле и по-зле и с годините започнах да губя способността си да правя нещата, които истински обичам“, споделя атлетът. „Наистина се нуждаех от нещо, което да прекъсне този процес и да ме съживи отново.“
 Знаейки за проблема си още от съвсем малък, когато го диагностицират с дегенаративно очно заболяване, което е много вероятно да го доведе до пълна слепота в по-късен етап от живота му, той решава да се обърне към спорта и тичането като начин да остане във форма и буквално да избяга от депресията, която съпътства прогресиращото му ослепяване. „Знаех, че ще тръгна по пътя на самосъжалението заради всички неща, които щяха да излязат от живота ми заради слепотата. Имах усещането, че ден след ден губех едно по едно всичко, с което бях свикнал – дори това да ходя до магазина и да успея да прочета какво има на рафтовете. Опитвах се всячески да си възвърна контрола.“
 След успешното му завършване на Нюйоркския градски маратон през 2011-а той решава, че е време за ново предизвикателство. Сутринта на седми октомври той поема към сърцето на каньона заедно с четирима негови приятели, които ще го навигират. Така 28 часа по-късно става първият сляп бегач, завършил това трасе.

„Тичах с водач пред себе си и, разбира се, две туристически щеки, за да имам усещане за правилната посока. А тях използвам, както паяк използва краката си, за да се ориентира за терена.“
Водачите на Берлин се налага да останат концентрирани през цялото време и дори използват гласови „команди“ за участъците от пътеката, които обрисуват самия ръб на каньона, за да може Берлин да стигне до финалната права цял. Планира за в бъдеще да направи този преход ежегодна практика и дори да организира набиране на средства в подкрепа на други незрящи атлети или такива, които се борят с подобен здравословен проблем.

„Не приемам слепотата като някакъв недъг, по-скоро я приемам като неудобство.“


Припомни си историята за най-дългото пътуване на Christoph Rehage.