ТЪРСИ СЕ: БАЙ ИВАН

Повече за мъжката роля в дома и нейното изчезване

  • 26.01.2016
  • от Ина Пенкова

Чета и слушам за изчезващите видове на България, които май стават все повече на брой. Мъчно ми е и за ливадния дърдавец, и за горския бекас, и за белошипата ветрушка. Най-мъчно ми е обаче за Бай Иван. Защото, макар да не е намерил място в Червената книга, той също е изчезващ вид. Нали се сещате – онзи Бай Иван, който е мъжът в къщата. Който не се страхува да запретне ръкави и да отметне цялата работа на света с двете си голи ръце. Който се справя еднакво добре и с клещите, и с лопатата. Който не би отделил нито миг от живота си, за да бъде страничен наблюдател. Защото той е главно действащо лице. Т.е. беше – преди 90-те. Днес е около 80-годишен, уморен е и се чуди къде отидоха мъжете като него.

Бай Иван е заседнал в детските ми спомени като в зимна преспа.

Връща се в мислите ми всеки път, когато се наложи да извадя куфарчето с инструменти у дома, за да поправя скърцаща врата или разбито чекмедже. Докато въртя отвертката и безразборно размахвам дървения чук, чувам гласа му: „Недей, това е мъжка работа!“. Виждам го в автобуса – винаги стои прав, като водач на глутница, докато другите кротко четат вестници или зяпат през прозореца. Вечер гледаме заедно новините. Седи до мен на дивана и бълва ругатнисрещу своеволията, които извират от екрана. Казва ми какво би направил, ако той беше там. Излишно е – много добре знам какво би направил.

Би се хвърлил в боя, без да се замисли. Би бил първият, влязъл в пожара, а също и последният, излязъл от него.

 

Би скочил да спасява удавници от леденото езеро, преди да се сети, че не може да плува. Израснала съм историите на живота му, изпълнени с битки. Помнеше войната, знаеше какво е да си гладен. Виждала съм го да плаче така, както може да плаче само един истински мъж. Винаги ме е било мъничко страх от него – заради пламъка в очите му, заради стиснатите устни. Знаех, че е готов да влезе в  бой всеки миг. Затова го търся винаги, когато имам нужда някой да се бори за мен. Знам, че дори срещу себе си да имам цяла флота, той все някак ще се справи. Виждала съм как го прави – без страх и колебание, с две голи ръце и безгранична смелост, каквато имат само добрите герои от страшните приказки.

Днес героите са други

Знам, че днес героите са други. Такива са, каквито си ги пожелахме – усмихнати, красиви, вдъхновяващи. И тях харесвам. Сигурна съм, че ако някой ден започнат да изчезват, ще ми бъде мъчно. Но към Бай Иван имам особен сантимент. Трябва ми. Трябва ни. Имаме нужда от него така, както Земята се нуждае от природни бедствия, за да се запази жива. Той е ураганът, който от време на време ни напомня, че има от какво да се страхуваме. Той е наводнението, което помита всичко пред себе си – и доброто, и лошото.

Признавам, че съм пристрастна. Не познавам добре всички негови страни. А част от тях съвсем не са така приказни. Той е сприхав, избухлив, нетърпелив. Не умее да готви и единственото, което може да направи с пералнята, е да я пренесе или поправи. Не е по подаръците, цветята и романтичните изненади. Не знае как се гледат деца. Не съм сигурна дали бих могла да живея с някой от неговия вид в днешно време. Напук на всичко това обаче ми липсва.

Липсва ми не само когато дойде време да извадя куфарчето с инструменти. Търся го в очите на почти всички мъже около себе си – колегите, приятелите, враговете. И почти никога не го намирам. Страхувам се, че ако някой ден срещу мен се изправи настървена флота, ще трябва сама да се справям. Защото Бай Иван вече е стар и уморен, а неговите наследници съвсем не са по битките.

 

P.S. На дядо ми. Някъде там.