Нещата от живота

Една история за дами с готварски драми

Изненадващо топло февруарско утро е. Алармата на телефона ти звъни с подранили пролетни стрели. Не й се мусиш дълго, размърдваш се и ставаш. Днес целият свят е различен. Разтворимото кафе е ненормално вкусно. Плахи слънчеви лъчи галят гърба ти през прозореца, докато закусваш и си проверяваш мейла. Снегът се е стопил. На път към офиса ти се струва, че даже и бездомните кучета ти се усмихват. Цялата симфония от зимно слънце и приятни усещания те вдъхновява да отправиш някакъв жест към Вселената. Не, тази сутрин няма да е среден пръст.

След кратък размисъл решаваш да почерпиш колегите. Ей така, без повод. Нищо не сгрява българските сърца, както топлата баница. Е, почти нищо. 8 часа е малко рано за бутилка уиски. Купуваш голяма тава с вита баница от подлеза и поемаш весело по пътя си.

Със замечтана физиономия прекрачваш прага на работното място. Още на първата крачка вместо с „Добро утро” най-активният колега (да се чете като „Клюкарката”, независимо от пола) те посреща с хищно подушване на областта около ръцете ти, придружено от възклицанието

„Ооо, нещо вкусно сме омесили!”. Удар под кръста.

Тънката бръчица на съмнението за миг пронизва челото ти. Май не беше толкова добра идея. Но нямаш време да се обясняваш. Секунди по-късно пространството е изпълнено с весела глъчка. Еуфорията се носи по коридора като пролетен тайфун с аромат на препечени кори и сирене. Всички те наобикалят. Прегладняла глутница. Вместо да се радват на почерпката с пълна уста, най-нахално те заливат с въпроси ти ли си я правила. Дори след третото скромно сподавено „Ами не, всъщност я купих”, все се намира някой да ти иска рецептата. Възрастните колежки кудкудякат една през друга в екстаз. Въобще не те чуват. Не се и опитват. Дават съвети следващия път да добавиш малко кашкавал, за да стане още по-разкошна.

Горе-долу в този момент усещаш как започваш да се смаляваш. Не се чувстваш като зряла жена. Чувстваш се като миниатюрна объркана Алиса в Страната на чудесата, макар че не си успяла да сложиш и един вълшебен залък в устата си. Искаш да се скриеш някъде. Измъкваш се тихомълком гузно, време е за работа.

Цял следобед, вместо да отмяташ задачи, ровиш из нета в търсене на рецептата за онзи сладкиш… Беше някъде назад във времето, в детските ти години. Толкова отдавна, че повече прилича на сън, отколкото на реален спомен. Пръстчетата ти бяха тънки като бонбончета тик-так. Едва хващаше точилката. Някак неусетно в съзнанието ти изплува благият глас на баба и ароматът на сладките пакетчета ванилия. Пламъчето вече е запалено. С нетърпение чакаш да се прибереш, за да месиш…

Става ти смешно, като си представиш сегашните си напръскани с френски парфюм татуирани фини китки, заровени в тестото.

Ако си като мен, умееш да „готвиш” единствено Блъди Мери. Представяш си вперени в теб укорителните погледи на всички поколения жени в твоя род. Наредени в редица.

Мълчаливи като шарани, но със стиснати устни. Няма пък. Ще има кекс. Тропваш под бюрото с краче.

В пристъп на вдъхновение пишеш на един куп приятели да наминат през вас. Чудиш се как да кръстиш общия чат. „Хайде на вечеря у нас” или „Ще ви правя кекс”. Абе, нека бъде „Носете коняк, десертът е от мен”. 

Сред мъглата на големия облак брашно откриваш, че всъщност не е толкова лошо. Даже може да ти стане хоби. Улисана, хлопваш вратичката на печката и се паркираш пред лаптопа, за да поразгледаш още някоя рецепта. След известно време получаваш съобщение „Долу сме. Звънях ти на мобилния, но не вдигаш”. Скачаш да посрещнеш тайфата. Междувременно се чудиш къде си си забила телефона този път. Влизат с невинния въпрос „Абе, на какво мирише тука?”. И в този момент усещаш как сърцето ти изтупква три пъти в слепоочието. Копеле! Телефонът!   

Че вече е късно, ясно е, но със задружно злостно търкане с шпатула все пак успявате да остържете от печката и последните остатъци от разтопена смартфонна сплав с примеси на тесто. Кекс няма да има. За сметка на това ще има много срам, шеги, а вероятно и Гайгеров брояч – подарък за следващия ти рожден ден. Ако дотогава не смениш квартирата с ново място без радиация.

Пада смях. За какво са приятелите иначе. И докато оглеждаш местопрестъплението, забелязваш, че облакът всъщност не е бил от брашно. Празната картонена кутия с надпис „Пудра захар” го доказва.

На кекса ти, замесен с три чаши захар, не му е било писано още от самото начало.

Осъзнаваш, че печенето на  сладкиши изисква едно особено високо ниво на концентрация.

Готвенето е детска игра за някои, но води други към разруха. Ако не ни се удава, то може да ни направи крайно враждебни, да ни накара да ползваме груб и циничен език или напълно да се откажем от него. Последното понякога е по-добрият вариант. Да живеят сладкарниците!

Защото да те науча на нещо  е по-важнои от това да ти сготвя.