Нещата от живота

Когато можеш да станеш магистър, родител или клошар

Пролетта носи едно особено усещане за ново начало и съвсем естествено с него и обръщане назад, за да видим грешките си от дистанцията на времето и да се поучим от тях (или да изпаднем в истерия, според зависи). Стъмва се по-късно, торбите с цветни дрехи се вадят от гардероба, както и скелетите на предишното ни Аз, което срамежливо намига на днешното. Май иска да каже нещо, но можеш ли да го чуеш? И изведнъж сякаш стрелките на часовника спират и всичко, което чуваш и виждаш, е лента от образи – половинчата усмивка от бала, драматична раздяла, първа сесия, първа заплата… изобщо махмурлук и носталгия с дебел слой фотошоп. Звучи адски драматично за средата на 20-те години, но как иначе?

Освен натрапчивия въпрос за потомството, който в някакъв момент така или иначе се заглушава, ти се струва, че времето минава адски бързо и си съвсем различен човек от този преди 3 години, когато най-стресиращото нещо беше дали ще си вземеш държавния. Окей, взе го. И какво? Магистратура. И?

Струва ми се, че в един момент цялото това чудо е просто отлагане на истинския живот, сякаш си казваш „ами аз още съм студент и затова…“. Многоточието го запълни със всякакви оправдания, които си чувал да излизат от устата ти – затова още нямам сериозна работа/затова ще отида 6 месеца на Еразъм и после още 3 ще завършвам/затова почнах неплатен стаж/затова нашите ми плащат наема. Живеем във времена, в които с последни сили се мъчим да си запазим младостта, макар тя да не значи непременно безцелно живеене на хипарски начала.

25 е адски особена възраст. Едновременно е окей за хората около теб, ако запишеш шантава специалност и откриваш още себе си, спрат ти тока за втори път тази година и не си имал сериозна връзка от векове, както и да станеш родител, да сложиш вратовръзка и да се влееш в корпоративния свят.

25 е едно гранично състояние, в което са окей толкова взаимно изключващи се неща, че вместо това да е супер освобождаващо, става оковаващо. Ако си избрал втория пример, вътрешно се чудиш дали не ти е време още да си поживееш, а в първия ти е вече леко неудобно, че пътуваш гратис в градския и не си сериозен зрял човек с подобаващи решения и цели. Неудовлетворение по всички параграфи. Защото ние си го правим така, разбира се.

Не мисля, че имам правилните отговори, защото минавам през всякакви фази, понякога по 10 пъти на ден и от „абе имам толкова много време да измисля какво искам и каква искам да съм“ до „утре ще съм на 50 и сигурно няма да съм мръднала и милиметър“, ми се струва, че все пак има някои истини.

Те не са универсални, а са сбор от наблюдения, натрупани от мои  близки и приятели, които яко ги тресе синдромът 25 (а някои и този на 30-ака, който, честно казано, май протича по същия начин). Първо – адски е сковаващо да мислиш постоянно какво/кога/ами ако/защо/бахти. Никой не знае какво ще се случи, понякога животът се преобръща буквално за секунди.

Така че дишай, преброй до 10 и приеми, че не можеш да контролираш всичко.

Това може да е едновременно паникьосващо и освобождаващо, избери си на кое ще наблегнеш. Второ – все пак, за да се случат някои работи, трябва и да се действа. Малко като в онзи виц за Бог и човека, който никога не печелил от тотото, защото… никога не пуснал фиш. Ако през  уикенда ти е гузно, че не правиш нищо полезно, дай си едно адекватно време, в което да се наспиш и да гледаш 5 серии на неособено интелигентен, но пък забавен сериал, но след това си вдигни задника и отиди или да спортуваш (да, метаболизмът също не ти е като на 17, а авокадото е новият дюнер).

Или се запиши на курс, или поне се виж с някой супер вдъхновяващ и зареждащ човек, който е предприемчив/щастлив/пълен с идеи, отколкото с някой тип „да, брааат, всичко е мега лейм, нека се напием и повърнем“.

Може би думата, която описва всичко избълвано дотук, е баланс. Не се претоварвай с извънземни очаквания, но и не се сливай с дивана.

Напрежението в тази възраст идва и от постоянното натякване, че трябва да си много, ама много щастлив, защото си още млад. Изтръпвам всеки път, когато чуя нещо подобно. Последният път една баба ми каза да се радвам, докато съм млада, защото, докато се усетя, ще съм на нейното дередже. Това никак, ама никак не ми действа зареждащо. По-скоро ми звучи като натрапчиво напомняне, че времето тиктака. Но това няма значение, това са просто мисли на синдрома 25 – близо до 30, далеч от 20.

Както пееше Алая – възрастта е просто цифра. Ние си го правим другото, нали? Ами направи го яко тогава!

 

И НАИСТИНА Е ВАЖНО ДА НЕ БЪДЕШ СЕРИОЗЕН