Нещата от живота

Aко хората се чупят също като машините, тогава кой и къде ги поправя?

Да не вземаш решения за живота си също е решение за това, как ще протече той. Куражът е тази невидима ръка, която те побутва по гърба, за да скочиш в дълбоките води и да рискуваш, за да получиш. Никоя цена не е достатъчно висока, за да се откажеш от изживяването на нещо ново. Животът на ръба не е особено вълнуващ, ако стоиш неподвижен на този ръб години наред. Самосъхранението се развива от много ранна възраст и в него няма нищо лошо, но в големи дози се превръща в бавно убиваща отрова. Навикът да се възприемаш като предмет, който може да се счупи, не е това, което ще те направи пълноценен.

Няма нищо страшно да се превърнеш в счупен човек, защото, ако тези пукнатини в теб ги няма, откъде ще преминава светлината?

Прекалено голяма част от хората живеят пасивно спрямо решения в работата, любовта и съществуването си изобщо. Избират комфорта пред вълнуващи изживявания, вероятно стрес, който обаче носи позитиви, ако достигнеш върха на възможностите си, а за връзки нещата загрубяват.

Основното правило е: Никога да не инвестираш прекалено много чувства в един обект, защото това води до загубата му. Моят контрапункт е, че в любовта няма грешки, защото дори най-големият провал е способен да се превърне в най-добрия учител.

Звучи плашещо, но това, което те счупва, всъщност е еднакво силно да те залепи и създаде цялостен отново с тази разлика, че ще си изпълнен с шаренията на света, която се е всмукала в теб през процепите, които си получил. И ако хората се чупят също като машините, тогава кой и къде ги поправя? Разумът е отношението му към чувствата, както и обект, който поражда нови чувства.

Най-важното е да се осъзнае, че хората обичаме с разум, а не само с чувства. Те са един вид обслужващ персонал.

Силата не ев товада се изчистиш от емоции. Тогава не си човек, а звяр. Зверовете в човешки облик, трябва да признаем, са едни същества, които разкъсват другите, защото са били разкъсани много отдавна.

Съществуване в пасивно потъване на дивана, изолиране и бездействие водят до ментално и емоционално осакатяване. Всеки път когато някой ме попита защо трябва да бъде активен в запознанства, допускане на нови хора и сваляне на предпазните колани спрямо тях, се сещам за Буковски, който в дебрите на Пиянска амнезия твърди:

"Любовта е вид предразсъдък. Човек обича онова, от което се нуждае, онова, което го кара да се чувства добре, онова, което му е удобно. Как можеш да кажеш, че обичаш само един човек, когато на света има хиляди, които можеш да обичаш повече, ако ги срещнеш? Но никога не ги срещаш."

Счупването на самия теб може да е продукт не на другите, а на бездействието ти спрямо това да срещаш нови хора, да откриваш тези, които могат да те обичат и да те научат на това да се обичаш сам, както и на хиляди други неща. Например да си по-действен, а не немарлив към себе си.  Наистина ли си открил всичко, от което се нуждаеш, и удобството в едно пасивно вливане на сиво ежедневие в организма достатъчно ли е, за да се наречеш щастлив.

В една книга бях прочела, че счупените хора са опасни, защото не знаеш на какво са способни. Силно вероятно е спонтанността в такива хора да движи планетата ни, за да не паднем от високо в тъмната дупка на собствената си застиналост, която има все по-кръвожадни зъби.

Не си в безопасност, скрит зад стените на собствените си страхове.

Пази се, но дори да се счупиш, не събирай прекалено дълго частите си сам, защото счупените хора се залепват взаимно. Те са като пъзел, който си пасва, за да нареди пейзажа на съвместно бъдеще.

Това никой няма да дойде и да ти даде сам, защото всеки има своите задръжки и трябва да се довериш на смелостта си, за да се почувстваш отново жив. Пречупванията не трябва да те плашат, а да те правят по-гъвкав за промяна. Такава промяна, която няма да те огъне към мекушавост, а ще те стимулира да не се отказваш да се преоткриваш, откривайки нови начини за счупването си благодарение на по-лоши или по-добри примери.

„ПЕРФЕКТНАТА ЛЮБОВ“ СЪЩЕСТВУВА И ТЯ СЕ ГРАДИ НА ТРИ ОСНОВНИ КОМПОНЕНТА