Тази година е деветото издание на A to JazZ – за какво стигат и за какво не стигат девет години?

Девет години стигат за това да станеш трети клас. Но те са най-важните от развитието ти, защото от ден едно започваш да се учиш. Това е времето на проговарянето, на прохождането, учиш се да общуваш, да се храниш сам, да сричаш, после да четеш и пишеш… Отнесено към A to JazZ Festival, то той вече премина през най-важните си години. Сега мисля, че 

предстоят най-трудните, най-емоционалните, най-силните години на фестивала. 

Всяко издание предлага нещо ново, добавена стойност с фокус върху преживяването на музиката. Девет години ние реализираме мечтите си (буквално), представяйки имена от световната джаз сцена, които никога преди не сме си и помисляли, че ще видим у нас. И очевидно по подходящия начин. В първия уикенд на юли ще чуем, видим и преживеем качествено нови неща, най-новата музика, най-големите и талантливи музиканти от България, Европа и света. в една много смела програма. Истинско богатство както за хардкор почитателите, така и за всички над 25 хиляди души, които очакваме. Следващите девет ми се иска да ни стигнат за това да превърнем целия град във фестивален и да звучи джаз на живо от всякъде. И поне още 25 000 души публика от целия свят. Имаше една песен на Роберта и Румен Бояджиев “Магьосници”, в която се пееше “Един живот не стига”. Е, дано на мен ми стигне.

Може ли едно такова събитие да превърне джаза в мейнстрийм?

Това се случва пред очите (ушите) ни през последните няколко години. Не само заради A to JazZ, но и заради всички музиканти и тяхното творчество, колегите от другите фестивали у нас, които развиват своите събития по страхотен начин, в цялостната промяна на средата в културно отношение. Самият световен музикален тренд е ориентиран към jazz & beyond. Специално за България, тук в София само за последната една година се откриха 6 нови пространства с програмиране на джаз и свързаната с него музика. 

Джаз фестивали има вече в почти всеки по-голям град. В заведенията и по улиците вече не звучи толкова хаус музика. Звучи фънк, соул, все нещо свързано с джаза. 

Мисля, че промяната на звуковата среда у нас и в света е осезаема и тепърва ще се развива. Да не забравяме, че той и неговите разновидности вече са били мейнстрийм, и то доста дълго време. И мисля, че сме много близо до това отново. А където е текло, пак ще тече

Кои бяха първите крачки, с които започна да проправяш път на джаза към обикновения гражданин?

Идеята на A to JazZ е лято, на открито, в парка на града, качествена музика, приятна и непринудена атмосфера. Търся максимална близост до възприятията на човека. Исках и продължавам да искам да покажа на колкото може повече хора, особено младите и децата, магията на музиката, колко разнообразен и невероятен е джазът и свързаните с него стилове. На много хора им харесва, но дори не предполагат какво всъщност слушат и са страшно предубедени. И крачките, които ние правим от самото начало и продължаваме да правим, са  това да приближаваме хората все по-близо до сцената, да ги преврънем в истинска публика, децата им да идват на детските ни събития и да се палят по музиката, техните да идват на джемовете, за да станат свидетели на лудешките импровизации на неформална сцена (разбирай надсвирване) и да се забавляват с това. И така 

за девет години успяхме да превърнем A to JazZ в най-голямото джаз събитие в България евър и в най-чакания фестивал с огромна по численост и качество аудитория.

Какво му е нужно на едно дете, за да хареса джаза?

Искреност. С децата трябва подход, трябва да му го направиш интересно. Те лесно се закачат, особено когато ги включиш в импровизацията. Разкажи им приказка за музикалните инструменти, дай им малко инструменти – перкусии например, защото ритъмът е изначално заложен в съществуването ни (биенето на сърцето), покажи им някои елементарни неща с тях и им кажи да правят с тях каквото почувстват по време на музиката. И само наблюдавай. Възрастните сме по-предубедени. Но и с тях е горе-долу същото, само трябва да им създадеш уютна и приятна обстановка и готово. Не можеш да накараш никого да отиде на концерт насила, трябва да го привлечеш с нещо. Ние ги привличаме със супер имена и невероятна обстановка. Останалото го прави публиката – тя самата си създава енергията и атмосферата. 

Много хора смятат, че джазът е елитарен…

Всъщност джазът не е уиски, пури и червен килим – това е лъжа, наложена във времето. 

Джазът е започнал буквално като упадъчна музика по баровете по пристанища като Ню Орлиънс, където моряци, проститутки, бегълци, престъпници и всякаква сволоч се е забавлявала без да ѝ мигне окото. Заради което забраняват джаза и гонят музикантите до дупка. Историята е много интересна, всеки може да я прочете. Всъщност това е музика на забавата, свободата и полета на мисълта, изразена в импровизацията. Я си припомнете например звученето на диксито или на лудия суинг – танци до забрава. В днешни дни това е може би единственият, най-динамично развиващият се и непрекъснато обновяващ се музикален стил в музикалната история въобще. Той винаги търпи всякакви възможни експерименти, просто защото в него имаш пълна свобода. Можеш да го свириш дори в неравноделните 11/16-и и пак да ти звучи, все едно си в Ню Йорк… Не, джазът не е елитарен. Да можеш да му се насладиш истински е елитарно. Дори седнал на тревата.

Считаме за огромен успех, това което направи с фестивала, какво обаче за теб е успехът?

Веднага казвам – в най-големия дъжд миналата година имаше поне 5000 – 6000 чадъра пред сцената. При свободен вход, можете просто да не дойдете или да си тръгнете когато си искате. Това, че публиката ни е с нас при всякакви условия, е огромен успех, може би най-големият! Другото, с което много се гордея, е екипът, който създадох и прави фестивала толкова успешен. От публика до артисти, всички говорят за перфектната организация. Обратната връзка от музикантите, мениджмънтите, и то на огромни имена, тур мениджъри, които ни препоръчват за работа в България и Европа на други тур мениджъри на световни поп и рок звезди… Не знаете, но благодарение именно на това екипът ни бе гръб на артисти като Роби Уилямс, Стинг и други, защото мениджърите са ни препоръчали на колегите си и те ни канят да работим, не местният промоутър. Всичко това е наистина огромен успех. И мисля, че тепърва ще набираме скорост в международен план с фестивала, просто това са плодовете на труда и всеотдайността ни.

А как те промени фестивалът през годините?

Станах много тревожен. Всяка следваща година си давам сметка за огромната отговорност и труда, който полагаме и предстои да положим. Към фестивала има все по-големи очаквания, които ние оправдаваме, надявам се, напълно. Ангажиментите ми стават все по-сериозни, говоря си и работя с най-различни хора от България, Европа и Щатите, особено след като станахме член на Европейската джаз мрежа. Да си част от най-голямото джаз семейство в света е голямо признание, но и голяма отговорност. 

Заради фестивала не мога да спя между май и юли. Адски се вълнувам, честно! Непрекъснато го сънувам, мисля, работя, смятам…

просто полудях с тоя фестивал! Но съм изключително щастлив, че имам уникалната възможност да го правя и развивам и съм страшно благодарен за това.

Коя е любимата част от работата ти?

Програмирането. И знаеш ли каква е тайната ми? Докато правя програмата, аз я танцувам цялата. Подреждайки един фестивален ден на хартия, аз си пускам всеки един изпълнител по реда на програмата. И я преживявам, за да мога да съм сигурен, че е най-добрата селекция, че хората ще ме разберат и ще я преживеят също по невероятен начин. Не е просто да сложиш един хедлайнер и пълнеж. Тук няма пълнежи – всеки артист е от първостепенно значение за изграждане на емоцията до нейния пик. И после джемове до сутринта! Другото любимо ми е вече по време на фестивала, когато съм просто един обикновен водещ на концертите, главният ни координатор Деси да ме гони от импровизирания ни офис зад сцената. Адски преча на всички, защото съм адски шумен, шавам непрекъснато и непрекъснато задавам излишни въпроси…