За периодите, в които живеем ден за ден, но не в сладко безвремие, а в сиво очакване на Понеделника на промяната

Преди пет години, в едно топло августовско утро взех смелото решение да ставам рано и да тичам в парка. Гледката на изгрева, ароматът на тревата, свежият въздух. Нищо повече не ми трябваше, за да се мотивирам. От както ми хрумна тази идея, се чувствам много добре. Тонизирана, енергична, направо съм друг човек. А когато някой ден започна и да я изпълнявам, усещането ще бъде още по-прекрасно. Сигурна съм.

След три дена ще поставя началото на сутрешното тичане. Всъщност, нека да е след морето. Абе, като цяло има време…

Навикът да отлагаме хубавите неща е повсеместна епидемия.

Оглеждам се наоколо и вместо хора виждам неосъществени планове.

Вместо “направих това, а после онова, ”чувам “трябваше да…”,“някой ден” и “следващия път”.

Караме го на една и съща пица за вечеря, гарнирана с повтарящи се суховати разговори. Знаем, че един ден ще сготвим най-хубавото пиле с къри, но просто няма да е днес. Късно е, а магазинът за подправки е прекалено далече.

Поддържаме джънк фууд връзки, които отдавна са ни втръснали. Някак все не е удобно да ги изхвърлим на боклука. Оправдаваме се с мисълта, че ще стане прекалено сложно, че моментът не е подходящ. По-натам.

Но животът е прекалено кратък, за да въртим в главите си епизоди на South Park, докато неподходящите ни половинки не спират да говорят. Най-малкото, защото сценаристите на сериала в един момент ще се изчерпат. Какво ще правим тогава?

Всичко, което изисква промяна, приятна доза концентрация и малко старание, приемаме с досада и страдание.

Все едно сме китайски климатици, които се повреждат при прекомерно натоварване. Мързи ни да направим живота си по-цветен и вкусен, въпреки че мечтаем да бъде такъв.

Избираме подаръците за хората, които обичаме, надве-натри. Винаги в последния момент. Връчваме ги в найлонови торбички. Не ни се занимава с излишни подробности. После се терзаем. Колко хубаво щеше да бъде, ако ги бяхме опаковали в красива кутия с панделка. Нищо де, голяма работа. Важна е сърцевината. Нищо, че нашата сърцевина вече е покрита с толкова “найлони”, че съвсем на нищо не прилича. Следващият път- повече.

Но следващ път няма. Времето ще мине, без дори да сме разбрали. Да го караме през просото беше яко, когато бяхме тийнейджъри. Показваше характер и симпатичен непукизъм. Сега е точно обратното. Сами се сковаваме. Отбиваме номера спрямо всичко и всички. Най-вече спрямо себе си.

Като върнем времето назад, най-често нямаме ясни спомени за периодите, в които сме живели ден за ден в сиво очакване на Понеделника на промяната. Ако помниш неосъществените си планове по-добре от преживяните моменти, то нещо не е наред.

Все някога идва време да upgrade-неш старата тромава машина с нещо по-добро. Какъв по-подходящ момент за това от края на лятото? Август е тук, за да ти хакне ежедневието. Възползвай се и му дай най-доброто, на което си способен. Той ще ти се отблагодари. “Дръпни” последните летни дни на един дъх.

Спри да играеш на ластик между две поколения. Избери си един живот и го живей на макс.