Необходимо е поне едно разбито сърце за качественото изкуство

Според съвсем преки наблюдения върху не толкова съвременното изкуство може да се наблюдава често срещано явление – всички велики поети, писатели, художници, музиканти, или по-генерализирано – хората на изкуството, са били частично или напълно наркомани, пияници, безумно и най-вече крайно нещастно и несподелено влюбени или пък всичко накуп, плюс други пороци. През безразборен секс до свръхдози.

А истината е, че клишетата са клишета, защото са изпитани и издържали във времето. Щастието е за други хора. Не е за тях. Ако го притежаваш, ако имаш някого, който да те усмихва, да те вдига в облаците… Тогава какво творчество може да се създаде?

Как ще се напише нещо гениално, когато то не идва от дъното на тъгата?

Наскоро ми попадна книга, в която авторката е толкова щастлива и безоблачна, че е успяла да напълни въпросната книга с рецепти, чертежи на новата й градина, какви цветя е засадила и какво яде с приятелите си. Това е, за да не се използват по-груби думи – леко отегчително четиво. Това е от онези книги, които ще занесете във „Влайкова“ да я размените за нещо по-смислено. Не че е пълна глупост – но също така няма нищо в тази книга, което да те задъха, да те развълнува, да захапеш устни и да прелистваш страница след страница. Понякога човек трябва да знае точно кога да спре. Тази книга и този автор са добър пример как, когато човек е щастлив и му е добре – е мъчително да се създаде качествена литература.

Примерите са безкрайни за обратната теория: Кърт Кобейн, Уитни Хюстън, Ейми Уайнхаус, Чарлс Буковски, Рей Чарлс, Едит Пиаф, Ван Гог, Фрида Кало…

Безметежното щастие не може да провокира създаването на нещо, което да остане за поколенията.

Когато сме щастливи – сме добри, живеем си в собственото балонче и ходим леко във въздуха.

Моментът, когато толкова ти се е насъбрало на топка в корема, че неизбежно имаш нужда на секундата от едно малко уиски, липсва. А само тези бездни будят духа. Те изсмукват от пръстите и кожата, раздират сърцето и мозъка ти, за да се претворят например в песен, в която хиляди хора да припознаят своята собствена тъга.

Тъгата може да бъде провокирана от различни катализатори. Един от цветните примери е, когато срещнеш някого и мазохистичната ти природа се обади и искаш да се довършиш, но все нещо липсва, за да стигнете до края, тогава започва истински забавната част.

Понякога се чудиш кога точно ще се влюбиш в този някой (може би трябва да залагаш със себе си и за себе си и срещу себе си?) и след колко точно време още и този човек ще ти пръсне сърцето и ще трябва да се събираш после няколко месеца след него, да се стържеш от пода на всеки един добре незапомнен бар, да се намразиш. Знаеш отлично, че допускаш грешка, но въпреки това се хващаш с него със смелостта и бързината на лъв, въпреки че мирише на грешки и уиски.

Сигурно дори ще се разплачеш някой път, а може би никога за него, ще го поливаш с текила, ще го душиш с музика, докато не изтече от теб. А когато ти мине – ще го превърнеш в текст, в музика, в картина. И всичко ще ти мине.

Често става случайно – някой около теб, смели сте се заедно или сте колеги, ходили сте заедно по партита или по конференции, или ти е приятел, познат… и изведнъж става нещо с теб, след някой сън или няколко разменени думи с добре изтълкуван контекст в месинджър и го поглеждаш с коренно различни очи. Че дори ти е леко странно.

Никога не те е бивало да гледаш влюбено, но от него дори очите си криеш. Не смееш да го погледнеш, защото знаеш, че ще те прочете веднага, като онези глупави късметчета за кафе, само с един бърз поглед.

Когато си толкова болен и увреден, че не ти трябва the other half. Понякога срещаш някого, с когото никога, дори за секунда, не ти беше минавало през главата, че някога би могло да стане нещо. Но уви, неведоми са пътищата. Сърцето ти прави салта, като мислиш за него. А сте на фаза физическо привличане без изгледи за нещо друго. Все пак не забравяш, че си магнит за всеки един вълк единак в този град, когото го е страх от обвързване, изградил е километрични стени около себе си, за да се защити, за да не го застигне нечия обич.

Той прави секс с ума ти. Знае винаги кога, какво и как. И е безумно умен. А това е най-големият афродизиак. Секси е някой да е отворен и да може да го покрие. Усеща те, сякаш те познава от хилядолетия. Събира те в шепите си.

Да, може би ще се влюбиш. И може би няма да е споделено и най-вероятно ще страдаш.

Като оставим настрана тази микроскопична и незначителна екзистенциална криза, в която сам се въвличаш,  животът си ти е супер готин – имаш приятели, социален живот, работа, която обичаш… Все пак нещо такова те обръща наопаки и те смалява като хубав пуловер изпран на 60 градуса. И после се чудиш каква ще е рехабилитацията след поредното корабокрушение. Всеки се справя с тъгата по различен начин. Едни с алкохол, други с наркотици, трети с безразборен секс, четвърти творят.

Само едно е сигурно – нито един щастлив човек не е оставил нищо стойностно на този свят. Необходимо е поне едно разбито сърце за качественото изкуство.

Виж още за музите, които така и не разбраха за себе си…