За тебе хората говорят… и нищо не казват, нищо не знаят
Някой ден ще разкажа на всички, но сега искам да си само за мен
Хората обичат да говорят, защото има достатъчно гърбове, зад които да го правят. Говорят глупости, говорят истини, но думите им вече не стават за текстове на песни, изкуство или поезия. Хората слухтят, за да се давят в клюки за тези, които не познават, но искат да доближат и напръскат с калните си заключения.
Хората говорят за всичко и за всеки. Това не е специално отношение, а диагноза. Хората сме ние, но понякога се учим да мълчим.
За тебе хората не казват, че си тъмен летен облак, въпреки че ти прииждаш, за да обърнеш няколко живота, и бързо отминаваш. Близките ти са котки, които са готови да загубят девет живота, за да те разберат, а след теб се превръщат в сто беди за онези, които посмеят да ги доближат и разпитват за раните ти, за тайните ти. Затова не разбирам, щом тези, които са виждали истинското ти лице отблизо, нищо не казват, как другите, насладили се мимолетно на някои твои маски, не спират да разказват какъв си. За тебе хората говорят и нищо не казват, защото нищо не знаят. Говорят, без да те познават, а тези, които те познават, една дума не могат да проронят, защото не знаят откъде да започнат.
Светът е устроен така, че когато двама човека имат наистина какво да кажат за себе си, те го правят един за друг, един пред друг, а не пред всички останали.
Колкото повече говорят за теб, толкова по-далеч от теб остават и това ги изнервя, затова не спират да мятат думите си като камъни към стените, които вдигаш далеч от злите им езици. Думите, които изписват за теб, са неграмотни, почеркът им е грозен и обладан от лъжи. Реалността е толкова далеч от описанията, че се отказвам от възможността да слушам. Всеки път, когато седнеш близо до мен, им даваш храна, но не за размисъл, а за нови лъжи.
Говоренето е евтино, но излиза скъпо, когато започнеш да му се връзваш.
Ще се вържеш ли на празнодумието, или ще се освободиш от възлите, които преплита в личния ти живот. Питаш какво ме притеснява това, все пак имаме една от онези любови, която се разпознава само по силуета ѝ. Излишни са епитетите по неин адрес, но щом останалите си нямат друга работа, нека мислят за стъпките ѝ.
„Ще им затворя ли на всички устите, ако те целуна сега?“ – и тогава всички гласове утихват, всеки дъх е затаен и чувам единствено как бие сърцето ми. Поглеждам те и знаеш – някой ден ще разкажа на всички за нас, но точно сега искам само ти да знаеш аз коя съм и само аз да зная кой си ти.
Спаси ме, отведи ме от тук, където в блъсканицата от оценки и думи избирам да разбера кой си, преди всички други да ми разказват пак и пак за теб.
Спасявам те, отвеждам те от тук, където всеки иска да ти разкаже коя съм аз, без да е разговарял никога с мен, без да знае, че ме познаваш по-добре от всеки, и затова съм завоювала запазено място в мислите ти отдавна.
За нас хората говорят, но нищо не казват, нищо не знаят и дълго ще е така. Понякога „някой ден“ не идва никога.
Какво още се случва?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв
Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч
