„Ти си моят отговор в свят, пълен с въпроси“
Влизаме във връзки в които все по-малко вярваме и все по-оскъдно се отпускаме, които все по-лесно може да приключим. Никога не се доверяваме напълно на някой дори да заспиваме до него всяка вечер, уж градим бъдеще...
Този текст е за теб, ако си с разбито сърце
и не вярваш, че можеш да се влюбиш и да обичаш отново. Не само, че не знаеш дали можеш, а и нямаш представа дали някой заслужава да е обичан, дали ти заслужаваш да бъдеш и дали изобщо ще се намерите в тези смутни времена. Когато бях малка една моя учителка ми беше казала, че в любовта циничното е как, ако на теб ти е разбито сърцето искаш целия свят да е съпричастен с болката ти, но ако някой ти каже, че е бил влюбен и на него са му разбили сърцето се усмихваш и си казваш: “Голям праз на всеки се е случвало!” и с годините тази циничност расте.
Влизаме във връзки в които все по-малко вярваме и все по-оскъдно се отпускаме, които все по-лесно може да приключим. Никога не се доверяваме напълно на някой дори да заспиваме до него всяка вечер, уж градим бъдеще с този човек, а накрая сякаш гледаме не себе си, а чужд човек с един непознат в история, която нямаме представа на къде отива и кога ще свърши.
Едно е сигурно, че ще свърши и накрая ще сме изпълнени с повече въпроси отколкото опит, с повече циничност отколкото вяра. Имам чувството, че с напредването на годините думата “любов” се превръща в една фикция и дори да знаем как някой е в щастлива връзка ние очакваме тя да се срине, гледаме негативно на споделеното щастие, защото самите ние не сме способни на такова.
Наистина времето в което живеем все повече ми се струва като безкрайна мъгла на търсене и всяка крачка води към нов въпрос,
а отговорите са светлинките, които виждаме в далечината. Те ту се появяват, ту изчезват оставяки ни в същата неизвестност. Стремим се към разбиране, към завършеност, към принадлежност, а се концентрираме не върху това да излекуваме травмите от предходни разочарования и да ни олекне емоционалния багаж, който си мъкнем с години, а съзерцаваме само идеята за една наша самодостатъчност, която ще ни запази цели каквото и да става.
Това, което се получава обаче е, че сме все по-празни и студени, все по-самотни и сиви, цената на самодостатъчността не си заслужава, когато живеем без да вярваме, че сме възможни за обичане.
В ада на самодостатъчността единствената възможност да си годен за обичане е някой, който те кара да се почустваш такъв, дори самият ти да не се обичаш.
В целия хаос на желания и тревоги присъствието на този специален човек да е онова, което придава ред на света около теб. И наистина се случва, когато го срещнеш да си кажеш: “Не мога да избягам от мисълта, че всичко, което съм искал да знам, всъщност е било да намеря теб.” В свят изпълнен с празни надежди и крехки връзки, твоят любим човек да е като открита книга, която те кани сама да я прочетеш и да довършиш последната глава, да разбираш и да откриваш. Нещата се случват толкова неусетно просто поглеждаш тези две очи, които не просто те гледат, а те разбират и внезапно осъзнаваш, че този човек е нещо, което е било скрито пред очите ти през цялото време – тих и сигурен отговор на всички въпроси, които никога не си смеел да зададеш. Любовта, която търсим и жадуваме, често се губи в бързината на живота, в тежестта на рутината и в шума на очакванията на другите. Но този поглед срещу теб – той е спокоен и неподправен, като зов за истина, като дом, който никога не си имал до сега, като утеха, която си чакал и трябва да имаш смелостта да разпознаеш в тълпата.
Нашата половина с която всичко сякаш придобива смисъл. Сякаш светът сам се подрежда в съвършен ред, и за първи път чувстваш, че не трябва да се доказваш, че не трябва да се криеш.
Онова обещание, че любовта не е просто чувство, а е сила, която преобразява, която вдъхновява и дава надежда. Тя не е идеална, защото винаги има моменти, когато самотата може да те обгръща като тъмнина,
но мисълта за твоят човек да е като единственият лъч светлина, който пробива мрака и ти напомня, че не си сам.
Присъствие, което ти показва, че любовта е възможна, че съществуват хора, които могат да виждат истинската същност на другия, отвъд илюзиите, отвъд маските, отвъд страховете. В свят, в който сме насърчавани да се стремим към материални успехи, да постигаме, да притежаваме, такава любов е простичко доказателство, че истинският отговор на живота е скрит не в това, което имаме, а в това, което сме.
Тези очи в които виждаш отражението на себе си, такъв, какъвто винаги всеки от нас е мечтаел да бъде – приет, обичан и разбран. Въпреки целият цинизъм, който носим аз вярвам, че всеки заслужава такава любов в която намира сила да се изправя пред въпросите на света, защото вече знае, че не е нужно да открива всички отговори.
Всичко, от което имаш нужда, е едничък, но точният човек.
И дори ако животът ви раздели в бурите на времето, да знаеш, че си бил обичан истински, и това е отговорът, който ще носиш завинаги в себе си. Защото любовта не свършва, когато приключва и го разбираме, когато дори да не сме с обичния ни човек той ни е дал всички отговори и въпроси вече не си задаваме, не се лутаме, а сме намерени. Намерени и самодостатъчни за първи път истински без съмнение, че заслужаваме да сме обичани.
Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.
Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.
редакторите
