Ако корабите са очите на морето, къде му е душата?

Книга за безутешните, за океана, за морето и за музиката по вълните

Христо Фотев пише, че морето само живите обича, а мъртвите изхвърля на брега –

тези думи през цялото време ме преследваха, докато потъвах в „Океан море“ от Александър Барико (изд. „Унискорп“). Не бях подготвена колко ще се давя из страниците и колко много ще науча за приумиците на вълните.

Героите са странни, всеки преживява собствена обсесия, която го докарва до екстаз и лудост.

На пръв поглед историите не са свързани, но фрагментарността постепенно изчезва и нишката на логиката се изписва сама в пясъка. В почти призрачната странноприемница “Aлмайер“ са професор Бартълбум, който търси къде свършва морето, за да го опише в енциклопедия; художникът Пласон, който не говори почти, но рисува със замах морето по негов безкрайно необичаен начин; отец Плюш, който пише повече, отколкото може да се допусне за възможно, и също така е придружител на Елизевин, дошла до водата да търси спасение от силната си чувствителност и болка; прегрешилата Ан Деверия, запратена по принуда на това забравено от бога място, мистериозният доктор Савини и Адамс, търсещ отмъщение, човек, който вече няма какво да губи.

–      Знаете ли какво? Аз бих казал адмиралите да си стоят в морето…
–      И аз бих казал свещениците да си стоят в църквите.
–      О, ами, знаете, Бог е навсякъде…
–      Морето също, отче. Морето също.

Старец на име Дарел казва още в началото на романа, че има три вида хора – едни, които живеят пред морето, други, които  се впускат в него, и трети, които от морето успяват да се завърнат живи. Ако има нещо, което е истинско на този свят, то е  вдън глъбините на лоното на морето, то е в движението на корабите – очите на морето. Защото как ще има само две? Зеници са му всички кораби, в тях е неговата власт, сила и жестокост. Знае го детето, което чете сънища в романа, знаят го и моряците, знаят го загиналите и живите, които биха предпочели да не се бяха завръщали.

Те са натрупали много знания, но трупащият мъдрост събира и печал.

„И сега знам, че Дарел беше човек знаещ и мъдър. Човек, който беше видял. Но повече от всичко друго и в глъбината на всеки свой миг беше човек безутешен. Това ми разкри лоното на морето. Че който е видял истината, ще остане завинаги безутешен.“

„Океан море“ създава усещане за разпокъсаност, за фрагментарност, но последната глава идва като Страшния съд

и докато раздава справедливост и наказания, всичко ни става ясно, пъзелът се нарежда, морето се избистря и всяко действие и персонаж затвърждава смисъла си. Животът ни кара да се чувстваме нищожни, а морето носи ужаса на липсата на контрол, осъзнаването на простия факт, че сме една малка прашинка от общото цяло и това е колкото плашещо, толкова и успокояващо.

Най-странно е, че именно нещата, които не разбираме напълно и от които се страхуваме, са същите, които ни вдъхновяват. Затова Пласон почти маниакално не се разделя с четките си за рисуване и професорът настоятелно търси линията, където морето свършва.

Врагът трябва да бъде опознат и по този начин овладян.

Ако трябва да изброя всичко, което ме впечатли в този роман, ще изпиша стотици страници и пак не ще се задоволя с постигнатото, защото финото въздействие на „Океан море“ е един вълшебен хаос от танцуващи звезди и вълни и всеки трябва да го изпита сам за себе си.  Барико не следва литературни правила, за него няма граници, материя и реалност. Чудех се как е постигнал тази мелодичност и поезия в изказа, а после разбрах, че самият автор по образование е философ и музикален критик. В неговия свят героите четат мисли и сънища, а читателят се усеща като наблюдател на съвършено красиво лице с очи, в които потъват кораби и хора се давят.

Готови ли сте за плуване в бурни води?

Представяме ти още 5 книги, които ще те отведат на гурме пътешествие из целия свят.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.