Елине, не разваляй дисциплината

Цветана Кулинска

Елин Рахнев е космически писател от вселенска значимост. 

Тихият поет на есента. Интелектуалецът, който с думите си убива всичко малко, просто и незначително. В "Зелда" той разтваря прозата в поезия. Пуска се без
страх по наклонената плоскост на нежните дамски бедра. Сваля обеци и се беси на тях. Обича до побъркване. Така, както днес вече не се обичаме. Или поне не смеем
да се. Без уговорки. Без граници. Без логика. С цялата болка и отдаденост на земята.
От една страна Елин е Бог. От друга страна Елин е кофти, защото разваля дисциплината. Възпитава у всяка Зелда копнежа по истинско, туптящо, безгранично и вечно
влюбване, каквото вечните непораснали момчета днес не могат да ни дадат. И какво правим с тебе, Елине?

Елин е моят личен Бог, защото литературата му не се страхува от самотата си. Не въздиша престорено по фалшиви идеали и не раздава смеха си напразно. Литературата
на Елин е начин на живот. Пир на самотата и нейното нежно и разкошно голо рамо. Толкова нежно и толкова фраджилно. Такова, което винаги ще има нужда от погалване и
ръка, която да допре. Да стопли. Есенен лист, който деликатно да присъства в битието, създавайки божествен разкош.

Всичко ти харесвам. Ама всичко. Всичките ти основания и окончания. Цялостната атмосфера на въздишката.

Кой ще се занимава с въздишката ми, кой? Елине, не разваляй дисциплината. Светът ни е твърде грозен и ръбест. Няма място за есенните богове. Няма място за царе на
тъгата. И ние, и Елин, и есенните листа. И коленете, и раменете, и обеците. Всички ние не сме за тук. Остави ме да си доизмислям безсмисления свят и да живея в балона си.
Остави ме, Елине, остави ме. Изхвърли карфиците си, така както Зелда се освобождава от фибите си. Изхвърли ги и не пукай гигантския ми розов балон.

Захласнат съм, че дишаш в този век.

Безумното съвършенство в "Зелда" е безграничното обожание, с което един човек може да съзерцава друг. Взирането. Пробождането с поглед. Това е всичко. Не е небрежно.
Не е непринудено. Не е лежерно. Не е това, което всички се опитваме да бъдем. Без натиск. Без ангажименти. Без сериозност и дълбочина.
Натоварено е с всички контрасти и крайности, с които човек може да се сблъска в малкия си космос. Алтернативният свят на смислените хора се огъва под тежестта на
всички тези идеали и очаквания. Умът ми понякога иска отчаяно да се обеси на химерите, сътворени от душата. И е ужасно. Тъпо е. Сбъркано е.
Или поне такова е усещането.

Очарован съм, че съществуваш в тези времена.

С Елин сме клинични в самотата си. Давим се в есента си. Стъпваме на друга планета, а не на тази, по която крачи цялата интелигенция на анцузите. Благодаря ти, Елине,
че си смислен.

Тежък в тъгата си. Красив в самотата си. Благодаря ти, че разваляш дисциплината. Защото не се издържа вече с тия анцузи…

Недоносената есен под очите ти. Виолета точно над въздишката. Стърготините паунови в сълзата ти. Малко от фелини във бедрата ти. Другите сезони след походката. Цялостното ти присъствие в природата. Вечната тъга по скоти фицджералд, ърнест някъде в усмивката. В косите ти на вятъра нектара. По раменете ти на утрото бръшляна. О, толкова разкош над теб, около теб, след теб.
Но недопети пеперуди блъскат се във мен. Презрели залези в душата гаснат. И рими от обрулени мъгли натискат черепа ми. Просто го изяждат. Коя си ти. Защо припадналите есенни листа ми спомнят теб. Защо аз искам да заспя сред хладната ти гръд от изкосени лилии. И в сухите си вени да прелея пяната на твоята печал. И зноя на тъгата ти във всичките си кръвоносни съдове.
един елин роден за теб – какво да прави той сега. Да скача ли от стари планини. Да се катери ли сред нови ми възторзи. Или сред пепелни луни да тлее там, да мре, да гине. И гарванова мъх да дави пойните му рими. Какво направи с него ти.
Кажи ми…

Припомни си какво четохме миналия петък тук.