За недоволството, неаргументираната критика и опитите за сарказъм из социалните мрежи

“— Един огън не можем да поддържаме. И не ги е грижа. А на всичко отгоре… — Той се вгледа напрегнато в лъсналото лице на Прасчо.

— На всичко отгоре и мен не ме е грижа понякога. Ами ако стана и аз като другите, да не ме е грижа? Тогава какво ще стане с нас?”

Уилям Голдинг „Повелителят на мухите”

Повелителят на интернета вади мазен пръст от чипса и почва да маже по клавиатурата. Повелителят на интернета се бори с вятърни делници. Той е светец, секс машина, консуматор, блогър, политолог, теолог, атеист, звезда. Той е плява. Той е всичко и следователно нищо. Началото и краят. Той винаги има компетентно мнение по актуалните въпроси на деня. Сърфира в морето на интернет върху вълни от сарказъм и подритва иронията, защото е под нивото на възмущението му. Повелителят на интернета седи, сочи и недоволства. Недоволства от небето, земята, деня, въздуха, който му хабят другите с присъствието си. Градивна критика, ще размаха клавиш някой. Не, просто пръст. Пръст върху студен, неодушевен предмет – клавиш. Клавишът е спусъкът на пистолета, зареден с патрони Adhominemи AdPersonam, с който сочим, за да не бъдем посочени, и понякога стреляме. Проектираме собствените си страхове върху другите, защото ние сме това, на което обръщаме внимание.

Арогантността не ни прави готини, арогантността ни прави хора с претенции и без обноски, които няма как да изпредат фината нишка на деликатността.

“Ралф плачеше за изгубената невинност, за мрака в човешкото сърце и за това, че верният, разумен приятел, наречен Прасчо, беше изчезнал в бездната.”

И така неусетно, сякаш на игра островът на виртуалното се просмуква в реалността. Вече не се крием зад псевдоними, а буквите, написани от другата страна на монитора, се материализират в думи, в диалози, в отношение към Света, който ни заобикаля.

Всички сме повелители на интернета. Понякога заради онези 15 минути слава, понякога сме рицари, които се бият с клавиатури и спасяват Земята в интернет, а понякога просто храним недоволството в себе си, проектирайки го върху другите под формата на коментар под някой пост. Ние сме слаби и това е човешко. И както казва Грилш от „Мъдростта на крокодилите”:  „Границата между доброто и злото минава през всяко човешко сърце, а кой би искал да унищожи частица от себе си”.

Моето „брой до десет” е да поглеждам към небето и да си представям колко обширна е Вселената. После сравнявам с нея големия си проблем, роден от греховната ми връзка с недоволството, и спирам на прага мълчанието си, за да се осъзная.

“Играем и се забавляваме, а? “, пита офицерът в „Повелителят на мухите“. Да, играем и се забавляваме с грешките или различията на другите. И ако цивилизацията ни поставя в полезни рамки, то с годините свободата, която дава интернет, е същата като тази, която получават децата от острова във въпросната книга. Игра до смърт, игра до смърт на душата.

Честата липса на достойнство в интернет в по-голямата си част се крепи на начина, по който възприемаме различното в себе си и извън себе си.

Вместо да изградим мост от различията,  добавяме тухли „соча с пръст” в оградата, пренебрегвайки профанно факта, че еднаквите парчета не правят картина от пъзела, наречен живот. Защото, за да може парчетата да напаснат едно към друго, трябва първо да заобичат и опознаят себе си, откривайки красотата на вдлъбнатините и изпъкналостите си. По този начин биха могли да се завъртят едно към друго и да се слеят, създавайки картина с цвят и форма. Необходимостта да видиш себе си в другия и другите в себе си е възможна само ако протегнеш ръка. Както в „Сътворението на Адам” от Микеланджело.

Вярвам, че сред нас няма зли хора, стига злите хора в самите нас да го повярват, заради това хвърлям съчки любов в огъня на надеждата като Ралф и продължавам напред, припомняйки си думите на Кастанеда че „пътят трябва да има сърце”.

Чете ли ти се нещо готино и хумористично?