В очите на един единствен човек е стаен целият смисъл в тази вселена...

Може би някой ден ще видите картината. Но може би това не е толкова важно. Жената на картината е дразнещо красива и вълнуващо мистериозна. Но нищо от това няма значение тогава, когато старата и повехнала любов е всичко, което може да накара един човек в залеза на живота си да диша.

Ако някога всички  ние остареем, но толкова истински и толкова много….ако остареем вътрешно – в душата и мислите си, безспорно ще се уплашим. И единственият храм, към който ще пожелаем да се връщаме отново и отново, ще бъде голямата любов. Онази, която е изфантазирана и нереална. Измислена и хипотетична. Невъзможно възможна. И обратното.

Бернхард Шлинк е широко познат с “Четецът” – екранизацията на този роман носи на Кейт Уинслет Оскар за главна женска роля. Запознатите със стила на Шлинк знаят, че това е писател, който свети с чистотата на думите си. Less is more. “Жената на стълбата” е именно това. Картина, смятана отдавна за изчезнала, се появява на изложба. Разбира се, на картината е изобразена жена. Човешко съвършенство, муза, вдъхновение без край. Изкуствоведите се вълнуват от събитието, но не толкова, колкото и тримата мъже, срещнали някога тази жена. Открили я рано в младостта си. Тогава, когато любовта е зряла и капе по устните като сок от току-що отхапана праскова. Години по-късно четиримата се срещат в залив на австралийския бряг. Изправят спомените и старостите си. Затварят очите си и започват да смучат от прасковата в мечтите си. С надеждата сокът отново да полепне по брадичката.

Да бъдеш млад, означава да имаш чувството, че всичко може да се възстанови и да се оправи, всичко, което не се е получило, както трябва, всичко, каквото сме пропуснали, каквото сме сбъркали.

Когато вече не живеем с това чувство, когато събитията и преживяванията станат за нас невъзвратими, значи сме остарели. А аз вече нямам чувството, че нещата ще се оправят.

Младостта при Шлинк е изгубено състояние на духа. Стара снимка от миналото, която се пази грижливо в някое чекмедже на ума, но никога не се изкарва наяве. Никога, защото боли прекалено много. Така, както боли и онази любов. Случва се рядко. Почти никога или почти веднъж. Не блести с отразена светлина, а има свои лъчи. В очите на един единствен човек е стаен целият смисъл в тази вселена. И е смешно как с времето онези хора продължават толкова да присъстват в нас. И те са неизкореними, статични и тежки. Лекотата на пролетното време и усмивките на красивите хора шумят наоколо, но онези огромни и необозрими любови остават като отвратително петно на бялата покривка. Можеш отгоре да сложиш длан, лакът, пепелник или чаша, но в края на вечерта, когато масата остане празна…петното винаги е там.

И след цялото време на света…когато покривката срещне петното си…единственото нещо, което остава, са въпросите. Въпросите и любовта, разбира се.

Да й кажа, че все още се чувствам наранен? Най-сетне да й кажа в лицето това, което преди това й бях казал в мислите си? Че не е хубаво хората да се използват и след това захвърлят? Че съм бил прекалено наивен и прекалено несръчен за нея, но пък съм я обичал и че човек не бива да си играе с любовта на другия?

Че все пак би могла поне едно писмо да ми напише, да ми даде някакво обяснение и така да намали обидата ми?

Минималистичен и чист в езика си, Шлинк без претенция разказва една артистична и любовна история, в която хората са по-картинни от картините, а безлюбовието е по-любовно и от самата любов.

Приказка за загубите и далечността на изгубеното време. История за преследването на забравените чувства и важността на жената от картината. Метафора за непреходността на емоциите. Вълнуващ, чист и семпъл разказ за вечното петно на покривката.

Ето какво четохме миналия петък.