Нещата от живота

Каква е историята зад един от най-големите хитове на бандата

През 2003 „Остава“ записват парчето „Шоколад“. Никой не предполага, че това ще се превърне в една от най-емблематичните рок песни за не едно поколение, както и в запазена марка за саунда на бандата. Никой освен самите Свилен Ноев и Георги Георгиев, които безрезервно вярват в суперхита от самото начало.

Ето историята на „Шоколад“, разказана благодарение на Maker‘s Mark.  

В хронологията на „Остава“ къде се пада „Шоколад“? 

Жоро: Това е първото парче, което започнахме за „Моно“ след втория ни албум „След любов по време на война“.

Вече бяхте голяма рок група, имаше ли „Остава“ мания?

Да, това беше 2003. Телевизия ММ и някои радиа много ни съпортваха и от „О!Шипка“ също – там на наш концерт винаги беше претъпкано. Идеята ни обаче беше да достигнем до повече хора. Да направим готини поп-рок парчета, с хубави мелодии.

Как се роди „Шоколад“?

Ж: В „Остава“ генератор на идеи е Свилен, както и аз. Отделно по-готините неща са, когато има комбинации на идеи. В случая с „Шоколад“ той имаше готова идея и тя беше супер. То няма много какво да се мисли, само трябва да стане по-готино. 

Свилен: Бях измислил припева и ми се стори много хубав и викам: „Чакай да им го изсвиря“, и започнахме да го свирим без текст. Направихме го готино, стана супер, но нямаше текст.

Виж повече: Две момчета в минало време: Камен Воденичаров и Димитър Стоянович

Откъде дойде шоколадът? 

С: Не знам, хрумнаха ми думи, които много не влизаха в текста, ама си ги нагласях и стана работата. Много ми се подиграваха за тази дума, защото „шоколад“ в рок песен звучи ужасно.

След време показах на всички, които ми се подиграваха, че не са прави.

Ж: Анна-Мария Тонкова много ни помогна. Тя, като чу парчето, ни свърза с компания за шоколад, която ни помогна със съпорт на клипа и с диска на сингъл в списание „Нов РИТЪМ“.

Какво направихте с парите от спонсорите?

Ж: Направихме един концерт. Оказа се, че много хора го харесаха, беше наистина голяма мания. 

Всъщност „Шоколад“ сякаш беше преломното ви парче? 

С: Достигнахме до повече медии, до повече хора. 

Ж: Въобще целият този албум с такава идея беше записан, макар че имахме труден период. По време на записите, на измислянето.

С: Беше след успешните два албума и вече виждахме, че стават по-поп парчета, готини, но това не пречеше да ни е трудно. Пак нямахме никакви пари, първо. И второ – не можехме да го свирим така пълноценно, защото нямаме барабанист нито за записи, нито за живи участия.

Ж: Ние записвахме парчетата и Дани, барабанистът ни, изведнъж каза: „Отивам да живея в чужбина“, и няколко месеца стояхме без нищо. Обадихме се на Владо, който тогава беше с „Анимационерите“, той ни помогна и свиреше с нас 2-3 години.

Кой беше най-великият ви момент от този период?

Ж: Ходихме до Германия, тогава ни беше първото клубно турне, в доста градове. Шейкър Мейкър го организира, той по това време беше студент. Беше много активен, уреди ни свирения и в Англия, и къде ли не. 

С: Имаме много смешни истории с това турне, защото човекът, който ни водеше, беше Миро Пъзела от Варна. Ние му викаме Миро Вулкана, защото избухваше постоянно. Караше един много стар бус, който ни закара от София до Кьолн за 48 часа, бяхме много нокаут. Беше брутално, но бяхме млади, от концерт на концерт. От буса – саундчек, нямаш време, не се къпеш, прибираш се, спиш, напиване, ставаш, тръгваш за другия град. Като нямаш 30 години, е доста по-лесно

Какво не знаят хората за „Шоколад“?

Ж: В „Шоколад“ участва и Мишо Шишков. Той участва в първите ни албуми, има много важна роля като музикант. Целият албум „Моно“ и досега ми е любимият като звучене на „Остава“. Макар че много спорим помежду си за звука, но сега, като си пусна няколко парчета, най-много ми харесва този звук на „Остава“. Тогава не че не го харесвах, но не го разбирах. 

Ж: Да, и просто стои. Като чуя песен от „Моно“, не ми звучи смешно. Което примерно се случва с някои от парчетата от първия албум.

Колко време имахте да запишете „Моно“?

Ж: Година и половина. Първите два-три албума директно влизахме от албум в албум, защото имахме много натрупани песни. Първият албум беше сбор от дългогодишни песни и го направихме с риъл саунд. След него имахме песните за втория, а след него имахме към третия. Репетирахме много често. 

Коя песен най-много сте мъчили?

С: „Мъничко човече“, „Поля от слънчоледи“.

Колко пъти сте ги презаписвали?

С: „Поля от слънчогледи“ няколко пъти, „Мъничко човече“, докато я запишем в албума… много, адски много.

Ж: Вече като сме готови с песните, които сме измислили много преди това, преминава първичната емоция и търсиш да препродуцираш едва ли не.

С: На 21 години преподуциране значи космическа енергия… Идва ти факсът (смее се). 

Какви бяха първоначалните коментари за саунда на „Остава“?

С: Борис Бончев ни издаде първия албум и въпросите бяха: „Може ли да имате по-бързи песни?“.

Ж: Това бяха въпросите и на Наско Лазаров.

С: Да, въпросът не беше да са по-хубави, а по-бързи. Като чуеш трака, да е весело, да е бързо. 

Тогава бързите бяха „Уикеда“, Дони и Момчил, Джанго Зе. Но на нас никой не ни помагаше. Чак за втория албум започнаха някакви хора и си личи. В „Моно“ вече Мишо Шишков свиреше с нас, „Стейн“ ни помагаха, като имаш измислено парче, по-лесно става финалният вариант. 

Каква беше историята на лейбъла „Жълта музика“, от който тръгнахте?

С: Това е идея на Митко Паскалев. Ние се познавахме от Казанлък, имаше банда Not Yet.

Вика: „Дай да направим една музикална група за три-четири банди от провинцията!“. Понеже всички сме от някакви села и малки градчета. Събрахме се и с общи пари направихме студиото на „Жълта музика“. Той инвестира най-много и измисли всичко. Просто бяхме четири групи, които свиреха там, и записахме първите си албуми: „Анимационерите“, „Остава“, „Уикеда“ и „Блуба Лу“. Репетирахме, общо взето, това студио работеше само за нас, правехме общи концерти. 

Ж: Първият много голям концерт беше във Военния клуб и имаше над 1500 човека, а нито една от групите още нямаше албум. Това беше велико! Имахме „Пинг-понг“ само тогава пусната, тръгна някаква вълна и хората се кефеха.

С: Даже „О!Шипка“ беше идея на „Жълта музика“, поне в началото – да се намери пространство за алтернативна сцена. В целия свят, като има нужда от нещо, а го няма, то винаги е успешно, дори да е без пари. Винаги ще роди нещо важно. После всеки си хвана пътя и си издаде албуми към различни лейбъли.

В един момент „Остава“ превърна ли се в работа?

С: То винаги е било работа, просто ние не го разбирахме. От измислянето на парчето до телевизията е най-малко 6 месеца.

В „Шоколад“ например колко часа труд са хвърлени?

С: Много, стотици часове.

Ж: Записът е най-малкото. Измислянето, аранжиментът, текстът, има спорове, проби, мен това ме кефи, теб пък не те – да имаш група е много сложно нещо. То и да нямаш – пак, но там поне взимаш еднолично решение.

С: По-добре е да си с група, защото може да си глупав, тук поне се карат 5 човека и избират най-доброто.

В „Остава“ винаги ли е било демокрация?

Ж: Е, да, слушаме се. Ако някой каже, че дадено темпо не го кефи, не го взимаме много предвид. Ако всички не го харесват, го сменяме. Хармонии, текстове, мелодии, текстът най-вече. 

С: Лошото е, че музиката много се променя и трябва нонстоп да слушаме албуми, за да сме адекватни. Ню уейв вълната се върна и другата година ще е модерен гръндж и трябва да имаш от това-онова и от себе си, щото младите го слушат и казват: „Тия са ретро и загиват“.

Ж: Друг е въпросът, че като има всичко, не знаеш какво да слушаш. Това е проблемът на младите.

Вие не можете да се оплачете: докоснали сте вече три различни  поколения.

С: Тези най-малките са много интересни. Свирим в Терминал 1 и Мартин Михайлов ни казва: „Новите ви песни ги знаят наизуст, ама под „Шоколад“ никой не е чувал нищо“. Те са ни зверски хитове, но са толкова стари… Свирим от първия албум две-три песни и те не ги знаят. А те са зверски песни, големите се побъркват на старите песни, а младите стоят в нищото. Те слушат „Самолет“ и „Океан“, които не са големи хитове, но за тях са. Последният ни албум е номер едно и до „Моно“, всичко надолу не им е интересно.

Ж: Големите си искат старите неща, защото там им е била младостта, а по-младите не ги интересува нищо, викат: „Пей там и мълчи!“. Но е наистина много хубаво, че има млади, ако останат големи само, ще го закъсаме много.

При вас сякаш стилът не се променя през годините?

Ж: Няма как, това е марка. Всички хора се борят да направят марка и няма нужда чак толкова да се правиш на брутално различен. Има нужда на идейно и технологично ниво да се развиваш, но на всяка цена аз не мога да свиря някакви бързи неща на китара и никога не съм искал и да свиря.

С: Абсолютно! Продукционно нещата се променят зверски, примерно новият албум на Beck е зверски продуциран. Трябва да се слушат нови неща, за да знаеш какво може да се направи с алтернативната музика. Всичко може да се направи и да звучи по всякакъв начин. Всички благини ги има и у нас вече, всичко остава в главата.

През годините кое от нещата, които ви казваха, се оказа на-голямата глупост?

С: Това, което продуцентите ни казваха – „Пичове, няма пари. Да знаете, хубави са ви песните, ама няма пари в тая работа“. Това е нещото, което винаги ми е звучало мега тъпо, защото някой, който ти издава албума, ти казва „няма пари“. Все едно ти се извинява, че той ще вземе парите, а за нас ще остане само славата. Вече толкова години минаха и като го чуя това, казвам: „Да, да, прав си“. 

Според мен те самите не са вярвали, че ще вземат някой лев от „Остава“, което после се случи, дори в малки мащаби, но ние си заслужаваме парите, които печелим. Според мен тези продуценти дори не са предполагали, че могат да спечелят и тези пари.

Ж: Според мен те самите не са вярвали, че ще вземат някой лев от „Остава“. За „Шоколад“ адски много пари се изкараха от продуцентите. Десетки хиляди са спечелени от реклами. А то е направено от нас, но ние нямаме правата на оригиналния запис.

С: Номерът е, че хора, които са дали 200 лева за записа на „Шоколад“, сега са изкарали хиляди, без да си мръднат задника. Просто някой звъни – трябват ми бг парчета. „Шоколад“? Ето тука 5000 и за нас няма нищо. Трябва да се внимава с тези неща, защото понякога излизат успешни парчета, които стоят в живота ни.

Къде е най-странното място, на което сте чували ваша песен? 

Ж: Най-пресният ми спомен е в хипермаркета в моя роден град Казанлък, в който се прибрах на Коледа и по едно време чух някакво парче. Супер познато ми звучи, но въобще не мога да го фиксирам. А то е едно парче от „Моно“, не е хит, не беше радио сингъл. Кефи ме, че го чух, и то пък точно него. 

Виж повече: Колко дози точно е щастието – разказват Валентина Каролева и Яна Титова

Вие сте една малкото банди у нас, които имат истински фанатизирани фенове. Коя ви е най-скандалната случка?

С: Когато имаше бум на клубовете, сме свирили във всичките – от най-готиния до най-гадния. Има една дупка зверска и свирим „Шоколад“, то вече е страшен хит, и аз излизам отпред и разпявам хората и имаше точно такава армия фенове, ама момичета. И точно на припева ми смъкнаха гащите и ми разкопчаха ризата. Аз бях няк'во – „Какво става бе?“. А те се бяха разбрали точно за 5 секунди – разкопчаха всичко! И така, като се правиш на много голяма работа, рискуваш да ти смъкнат гащите. 

Ж: Имали сме и много гадни истории – мутри, нагласени в един клуб, и единият мечок ми казва: „Ела тука бе, момче. Ти, разбрах от моята приятелка, че си онзи човек, който пее песента за шоколад. Да я изпееш първа, втора, че имам работа в друго заведение и да поздравиш моята приятелка“. 

С: И аз бях няк'во – „Виж, тя е 18-а в плейлистата, няма как“. „Ще си имаш проблеми“, искаха да се бием… Изгониха ги тогава, но беше много смешно, защото излизаш на концерт, напрегнат от някакви мутри. Това не са фенове, те са на „Остава“, Владо, Любо, после ще идат на чалга, такива латентни фенове.

Сигурно си имате верни фенове от години?

Ж: Хората порастват, имат семейства – така е по-трудно. То и за нас е много трудно да излизаме, защото имаме семейства и деца. Излизаме, общо взето, когато свирим.

С: Имаме една приятелка Луиза, която беше дошла на 16 години в Карлсруе. То е на примерно 3000 километра от София. Правим саундчек, излизаме да пушим цигари отвън и я виждаме, питаме: „Какво правиш тука?“, и тя: „Ами идвам на концерт!“. Дошла на стоп!

Ж: Имаше много. Преди си правеха екскурзии из България за „Остава“ – петък и събота във Варна и Бургас примерно. Както ние ходим на големите групи на Rolling Stones.

Най-голямата изцепка на сцената?

Ж: Да спре токът, звукът е лош, да стане наводнение. 

С: Имало е такова – валяло е 20 дни, влизаш в клуба, 30 см вода и токът толкова е намалял от влагата, че се чува акустичната китара по-силно от другото. В един къмпинг бяхме свирили, голям срам беше. Вечерта спря токът и бяхме като пионерска група. 

Ж: Всички бъркат понякога, забравят се текстове, някой спре не където трябва, но това си го разбираме само ние.

С: Много смешна изцепка на Сашо Германеца. Ние си пътуваме до Търново и той идва с нас с неговата кола, понеже има работа. Това е петък, ние сме отишли, направили сме саундчек, трябва да излезем в 10, той звъни в 9 и казва: „По пътя съм, спуках гума, малко закъснявам, идвам“. Звъни след 5 минути и казва: „Имам малък проблем, забравил съм си китарата“. А той е на 50 км от Търново и звъним на няк'ви хора да намерим нещо, намерихме някаква китара, беше разстроена, той мрънкаше и му викам: „Абе, ти да не си в Ел Ей, къде да ти намеря друга китара?“. 

Виж повече: Мария Каракушева: Hearteclipse е сцената на моите сърдечни затъмнения

Когато си мечтаехте да сте рок звезди, какво се оказа същото и какво се оказа коренно различно? 

С: Аз лично нищо не съм си представял. Просто исках с „Остава“ концерт в Габрово и да ме харесват повече момичета. А то се оказа, че ни харесват и в Габрово, и в Казанлък, и в Карлово, после свирихме в София и си викам: „Е, че то готино!“. Като си на 20, ти трябва повече внимание, не повече пари.

Ж: В един момент или трябваше да имаме албуми и да се занимаваме по-сериозно, или да спрем.

Постоянно почнахме да пътуваме Казанлък-Габрово-София. Чисто битово нещата в един момент допират дотам – или го правиш както трябва, или не. Това беше преломният момент, когато всички се преместихме тук и мизерствахме само за да правим музика. Винаги сме имали конкретна цел, искахме да имаме първи албум, друга цел сме нямали. Да правим, да даваме. Аз лично не съм имал някакви конкретни желания, естествено, всеки от нас си е мечтал да бъде световноизвестен и е хубаво, и трябва така да се мечтае, ама чак да ни е било фикс-идея, поне на мен – не. Няма артист, който да не иска да е разпознаваем сред повече хора. Свързано е с егото, но не е задължително. Смисълът на това да си артист, творец или каквото и да е е повече хора да го видят, почувстват или точните хора да го усетят. Тези, с които искаш да се самоопределиш. То трябва да ти идва отвътре.

А вие очаквахте ли, че „Шоколад“ ще е Големият хит? 

С: Да. Различното от другите парчета е, че има шлагерна мелодия. То все едно не е на „Остава“ – то е като шлагер на Том Джонс. А той самият албум е много хубав, всяко едно парче, свирим ги почти всички. Някъде дори не ги кефи „Шоколад“, защото я преекспонираме, караме ги да я пеят. То е на много години и понякога ме питат: „Не ти ли омръзва да я пееш?“. Аз „Пинг-понг“ и „СТОП“ съм ги пял 4 години повече, те вървят с хиляди пеенета. „Шоколад“ е хит, слагаме я в средата, след нея концертът става по-лесен. 

Жоро: Не всеки път. Веднъж свирим в пиано бар в някакъв град, правим „Шоколад“ и хората си тръгват и ние сме няк'во – „Кво става, ние имаме още 10 песни?“.