Нещата от живота

„Мозъкът може да приема съвети, но не и сърцето. Любовта не познава граници. Колкото и дълбоко да е потопена, тя винаги намира път към повърхността.“

Момчето с тъжните очи и красивите шапки –  появява се малкият Труман, за когото е отредено сиво и тъжно детство, отключващо портите на огромния писателски талант. Когато болката се трансформира в муза и двигател, тогава се ражда изкуството.

„Въображението може да отвори всяка врата. Завърти ключа и позволи на ужаса да влезе.“

Светът познава Труман Капоти най-вече през легендарната „Закуска в „Тифани“ и „Хладнокръвно“. Основополагащи романи за съвременната американска класика. Перлите, купоните, дъждът, котката и Moon River са се превърнали в култ. Капоти обаче блестящо разтваря тъгата си и в кратката форма. Проследяването на творческия път на големия писател е интимно изживяване, което хвърля светлина върху изграждането на образите и проблематиката във всеки един текст.

Ако погледнем първите писателски опити на Капоти, ще го срещнем като един истински познат непознат.

Сякаш чуваме гласа на писателя, но чувстваме зад думите и несигурността на младежа. Тъжното момче започва да пише, когато е едва на 14 години. Разбира се, това е предпоставка да се сметне, че разказите са без структура и с неубедителни персонажи, но онова, което може да накара всеки да се влюби истински в Капоти, е фактът, че редакторът на Капоти… е бил Капоти. В стари кашони на библиотека в Ню Йорк са открити стотици надраскани листи с най-ранните опити на Труман. И там, върху всеки ред и параграф, се крият множество бележки, изписани с дребен шрифт – малки поправки и корекции. От себе си. Към себе си.

„Писането има своите закони на перспектива, светлина и сянка, също както рисуването и музиката. Ако си роден, познавайки ги – добре. Ако не, научи ги. След това пренареди правилата както ти е удобно.“

Структурата е учудващо стабилна, сюжетът и персонажите красиви, меланхолични и почти гениални.

От всяка дума се долавя елегантна сянка на мъдрост и чувствителност. Но всъщност писането – „този малък демон“, както той го нарича, сякаш цял живот е единственият верен приятел на клетия нещастник. Така умело и с любопитство разглежда света, че с лекота се превъплъщава в чернокожи възрастни дами, стари мъже, намиращи се в късната зима на своя живот, влюбени малки момичета…

Капоти цял живот тъжи по липсващата фигура на майка си – един образ, наподобяващ химера. Всеки ден се буди и заспива с мисълта, че е отхвърлен и неодобрен, но това не успява да го доведе до липса на увереност. Защото вътре в ума си той се чувства като в дом. Нито хомосексуалността, нито особеният характер или пък странният глас могат да го накарат да побегне от себе си.

„Не ме интересува кой какво казва за мен, стига да не е вярно.“

Виж какво четохме миналия петък.