Нещата от живота

История, записана в камък

Ирландия разполага с места с напълно дива природа. Лисиците и зайците понякога доприпкват до градовете, в реките свободно се плацикат видри, а на бреговете се излягат тюлени и издават своите хрипливи, лаещи звуци. Тук може да извървиш километри без да срещнеш нито един човек, особено в графствата Клеър, Майо, Донегал… и в рамките само на няколко километра да минеш покрай каменни укрепления от бронзовата епоха, раннохристиянски паметници, руини от градовете на викингите… историята тук блика отвсякъде, вплетена в камъните, живи свидетели на епични битки и трагични летописи, видели и скътали в каменното си сърце хиляди спомени – а в Западна Ирландия те са навсякъде: от каменните гробници в Бойрън, през древните фортове в Иниш Мор и изоставените и разрушени замъци и манастири от Средновековието, до повсеместните каменни стени, ограждащи малки парчета земя, на които местните отглеждат картофи.

В Западна Ирландия човек най-добре може да почувства миналото на този малък остров и, за да се срещна с него, прекарах няколко дни в бродене из провинциални пътища, край които постоянно изскачаха келтски кръстове и неолитни гробове от Каменната епоха, вдишвах от лютивия дим на запаления торф в селските къщи, пиех черен Гинес, слушах автентична ирландска музика и се криех от големите дъждовни капки под сламените покриви на къщи от ХV век. Всеки случай празните пътища бяха добра тренировъчна площадка за чужденците, докато свикнат да карат в лявото платно, но аз пътувах с двама ирландци, които ми позволяваха да шофирам само при извънредни обстоятелства (разбирайте – когато и двамата ударят по три халби Гинес).

Ирландският народ никога не е предприемал завоевания на чужда територия, но за сметка на това е търпял иностранен гнет векове наред. 

Така стигнахме до абатството в Куин, където поспряхме за обяд в местната кръчма, и аз бях много развълнуван, тъй като за пръв път щях да вляза в истински ирландски пъб. И ако обстановката не се различава много от тази на ирландските кръчми в София, то не мога да кажа същото за бирата. Истината е, че Гинесът тук е по-мек и по-плътен, отколкото експортният продукт. Или просто бирата в Ирландия изглежда по-вкусна, след като си минал през няколко кукленски селца и те е надухал тукашният непрестанен вятър.

Той ме сграбчи още в момента, в който се озовахме на открито. От манастира не е останало много, но пък руините, които са оцелели, изглеждат величествено. Те датират от 1433 г., макар на мястото да е имало и по-ранен манастир, разрушен от норманите. Стоейки пред огромната арка на входа откъм вътрешната страна, гледайки навън, чувах как вятърът свири в ушите ми на арфата на самотата, а от стените долитаха глухите грегориански песнопения на изчезналите вече монаси. Единствено техните сенки, покрити с черни раса, продължаваха да се разхождат между каменните зидове и да се изкачват с тихи стъпки по витите стълбища, стопявайки се в ефира, сякаш никога не са съществували.

По път, ограден от жив плет, който ни заслоняваше от вятъра, продължихме към замъка Бунрати – голямо фамилно имение, на чиято територия посетителите имат възможност да се разхождат както из средновековното укрепление, така и в изградения етнографски парк. Създаден в началото на 60-те години, когато една селска къща трябвало да се премахне, за да отвори път на удължаването на пистата на летището в Шанън, тя била преместена в Бунрати и възстановена тухла по тухла. С времето все повече и повече постройки намирали спасение във фамилното имение, и в един момент се оформило цяло селище – днес тук могат да се видят както къщите на най-бедните, така и на по-заможните слоеве от обществото, на фона на огромния замък, обитаван от висшата класа. За да придобие селището вид на истински етнографски комплекс, властите прибавили към него училище, църква и дори кръчма. Сбирката пресъздава историята по начин, невъзможен за книгите и снимките – разходката из алеите между къщите със сламени покриви стимулира въображението и претворява историята пред очите ти – можеш да надникнеш във всяка една, да видиш петлите и кокошките, да чуеш камбаната, която възвестявала вечерния час за селяните в имението. И тъй като ние така или иначе трябваше да преспим някъде, решихме да останем за банкета в замъка.
Вечерното шоу в Бунрати е паметно събитие, което не бива да се пропуска от любителите на тема Средновековие. Гостите се посрещат от персонала на замъка, облечен в средновековни одежди, настаняват в голямата зала, където красиви ирландки пеят старинни песни, акомпанирани от арфи, флейти и всички инструменти, които са съществували по онова време. Обзавеждането е автентично, интериорът на имението е съставен от мебели, типични за ХV и ХVІ век – в замъка Бунрати може да се види най-добрата колекция от средновековни мебели на територията на Ирландия с над 450 експоната. След мини концерта, изпълнен на живо, предстои вечерята, която е била сервирана на господарите на замъка, приготвена по средновековни рецепти – попаднахме на прием от времето, когато още вилицата не е била позната, поради което се наложи да ядем само с лъжица и нож…

Автентичността е доведена до крайност, а няма по-оригинална обстановка от замъка Бунрати със своите каменни коридори, вити стълбища и сиви стени, където да се проведе подобен средновековен пир – ястията бяха поднасяни от очарователни момичета, облечени в средновековни ленени блузи, кадифени рокли и копринени туники, които на сутринта видяхме да отиват на работа в невзрачни дънки и маратонки.

След като опитахме медовина в глинени чаши, защото тогава и стъклото още не било познато, бяхме изпратени от любезните домакини към каретите… така де, колите; след толкова много Средновековие човек се обърква.
След кратък сън в близката страноприемница поехме към Бойрън – един от най-големите карстови райони в Европа, простиращ се на 250 кв. км. Навсякъде около нас се разстилаше пейзаж, който очите трудно могат да съзрат някъде другаде – земя, покрита с излъскани до блясък, абсолютно голи скали и огромни плоски камъни, докъдето поглед стига, а между тях – хиляди арктически, алпийски и средиземноморски цветя, виреещи едно до друго, заедно с няколко десетки вида орхидеи! Учените и до днес не могат да обяснят тази уникална комбинация. Не могат да обяснят и с какво лунният пейзаж на Бойрън е привличал човека още от най-дълбока древност. Тук е пълно с мегалитни гробници от Каменната ера, някои от тях въздигнати по времето, когато в Египет са се строели пирамидите. Крачейки от камък на камък, стигнахме до най-известната сред тях – долменът Полнаброн. Трите каменни блока приютяват останките на 26 души, и не случайно буквално преведено името означава дупката на скръбта.

За да се разсеем малко, продължих­ме към Бейливогън, където обядвахме във всеизвестната наоколо Кръчма на монаха. Разположена на самия крайбрежен булевард, където водите на студения Атлантик разбиват бурните си вълни пред прага й, в нея сервират прекрасни морски даликатеси. Проблемът е да успееш да си ги поръчаш. Вярно, че в  Ирландия официалният език е английският, но това е относително понятие. Тук говорят английски, примесен с ирландски и галски думи, и с акцент, който го няма в Дъблин. В Западна Ирландия 76% от населението ползва ирландски, който е келтски език, известен като Irish Gaelic на английски, а на ирландски – като Gaeilge. Фразата Аз живея в Ирландия на ирландски е Tá mé i mo chónaí i nÉirinn, така че не се заблуждавай, че ще може да разбереш нещо. В интерес на истината трябва да споменем, че като видят чужденец, местните проговарят на английски, но преди това задължително отделят време да се позабавляват с теб; добре че пътувах с двама ирландци, които се справяха с този проблем.

Мятайки се отново на автомобила, след няколко километра пътят започна да слиза надолу, и човек с цялото си същество усеща, че приближава нещо чудовищно, нещо огромно, нещо невъобразимо, извънмерно. Изведнъж се показва туристически център, през който минах почти на бегом покрай вкопаните в зелените хълмове магазини, пълни с карти и сувенири. Такава дейност наистина трябва да се развива на място, където има нещо голямо. И се заковах на място. Пред мен в златната омара на слънцето трептеше едно от най-дръзките деяния на природата – Скалите на Мохър, както ги произнасят тук. Стръмни и мрачни те пазят западното ирландско крайбрежие от безмилостните атаки на Атлантическия океан. Простират се на 8 км по брега на графство Клеър и достигат до 215 м височина. Предупредителната табела да не се преминава отвъд нея, естествено, беше пренебрегвана от всички и едно момиче правеше снимки, държано от баща си за качулката на суичъра си. И наистина, да се стои на върха на скалите е страховито преживяване.

Шумът от рева на вълните се издига нагоре, воят на вятъра свири в ушите ти и нерядко те побутва към ръба, а острите крясъци на чайките стряскат, и често прелитат над главата ти, което не е най-уместното, когато стоиш на края на 200-метрови скали.

И въпреки това човек трудно може да се откъсне от тях – те сякаш те привличат и искаш да ги видиш отново и отново, защото не можеш да ги възпроизведеш в съзнанието си – споменът е повече възхита и удивление, отколкото някакъв реален образ.

Но нямах и представа, че това е само началото на изумлението ми от господството на камъка в Ирландия. Камъкът на островите Аран помни епични битки от времето, когато келтите са записвали събитията с черти и резки по гранита. Взехме ферибота от Дулин, очарователно градче на атлантическия бряг и сред взрив от бели пръски като хвърлени във въздуха хризантеми се понесохме към помитаните от вятъра плоски острови Аран. Слязохме на мокрия кей на най-големия – Иниш Мор, и половината пътници веднага плъзнаха по пристанищните магазинчета да разглеждат известните в цял свят плетени на ръка вълнени пуловери от Аран. Другата половина поехме по прокараната във високата трева пътека към разрушения форт Дън Ангъс, чиито четири концентрични стени започнаха бавно да изплуват от зеленото кадифе на хълмовете. Голяма част от крепостните валове вече са се срутили, но онези, които са останали, правят поразяващо впечатление. Пътеката заобикаля обширна част от полето пред най-външния кръг, цялото обсипано с камъни, забити вертикално в земята, които често стигат до коленете и дори кръста. Подобно препятствие би спряло всяка конница и би забавило всяко нападение. Издигнат на изкуствен хълм, на края на 100-метрови скали, които се втурват в океана, от форта се вижда цялото крайбрежие на Иниш Мор, което вероятно е помагало на местните да държат под контрол търговията, осъществявана по брега. Тук няма предупредителни табелки и мнозина лягат на абсолютно равната земя и поглеждат надолу към разтворената паст на бурния Атлантик, който яде безспир Аранските острови. Докато другите си правеха пикник, аз продължих да се разхождам по древните стени, изградени от обли камъни без никакъв споечен материал, устояли на вятъра и вековете вече хилядолетия. Тук човек наистина може да чуе нашепваните от камъните легенди и да почувства как попада в спираловидния тунел на времето, връщайки се 2600 години назад – около 600 година пр. н. е. непознато население издигнало това загадъчно укрепление, използвано по-късно от друидите, които изпълнявали тук своите мистични ритуали. Каменните стълби, по които са се качвали войни и оръженосци, разказваха за не една и две битки, безкрайни агонии и дълбоки рани, за удари на огромни брадви в тежки мечове, от които изхвърчали искри, за писъците и стенанията, и за вледеняващата тишина, която настъпвала после, пропуквана тук-таме от някой самотен вопъл, гъргорещ в топла кръв.

Какво точно се е случвало тук и на други места из Ирландия в далечното минало учените научават от т. нар. камъни на Огам, покрити с най-старата писменост на острова, дело на келтите, които отбелязвали важните за тях събития чрез хоризонтални резки, направени върху перпендикулярно стъбло – най-често висок каменен блок, откъдето подобни камъни получили и названието си – камъни на Огам. Такива има най-много из Конемара, макар повечето да са с изличени вече надписи, с ерозирали стени, паднали и забравени от всички. Но други са запазени, прибрани под навеси или в музеи за бъдните поколения.

Нашето пътуване приключи в Галуей, където прекарахме един ден, напълно недостатъчен, за да разгледаме града, но цялото пътешествие из Западна Ирландия ни показа несломимия и непримирим дух на този малък, но храбър народ, който никога не е предприемал завоевания на чужда територия, но за сметка на това е търпял иностранен гнет векове наред. И въпреки това Ирландия ражда писатели като Оскар Уайлд, Джеймс Джойс, Бърнард Шоу, Самюел Бекет, журналистът, на когото е кръстена улица в София – Джеймс Баучър, а в по-ново време и киноиконите Пиърс Броснън и Колин Фарел, наслаждава се на музиката на групите Ю Ту и Корс, на Шиниъд О’Конър – накратко всичко, което облагородява човешкия дух.