Нещата от живота

Ето няколко заглавия от утвърдени и дебютиращи балкански автори, които препоръчваме с жар

Евгения Максимова

Отворим ли дума за балканската литература, няма как да не споменем лауреатите на Нобелова награда, родени по нашите ширини. А те не са много  – Иво Андрич (1961), Георгиос Сеферис (1963), Одисеас Елитис (1979) и Орхан Памук (2006). От които Сеферис и Елитис са поети.

Любопитен мултикултурен феномен е балканската проза и причината може да се обобщи така: двойствената функция на Балканите като парче земя, свързващо и разделящо западната от източната цивилизация. Светлозар Игов беше събрал свои студии и материали по темата под заглавие „Homo balkanicus“: кръстопътният човек. Поровете се там, току-виж сте научили нещо за себе си… А ако не ви се четат студии и есета, и художествената литература ще свърши работа. Ефектът от това самовглеждане все ще гравитира към Сарайлич: „Или в бъдещия свят ще живеят само емигранти, или този свят трябва да стане единствена родина на всички.”

Ето няколко заглавия от утвърдени и дебютиращи балкански автори, които препоръчвам с истинска жар.

„Разказ за слона на везира”. Роден в Босна в семейство на хървати, но живял предимно в Сърбия, Иво Андрич с основание се спряга като „хроникьор на балканското битие”. „Мостът на Дрина” е сред най-известните му произведения и представлява жанрова амалгама на роман и кратки разкази.

Критиката определя творбата като модерна версия на „Приказки от хиляда и една нощ”.

Който е харесал „Мостът…”, ще се влюби и в „Разказ за слона на везира”. Заради онези ароматни ориенталски лъжи, дето са "по-истински от самата истина".

„Легенда на легендите”. Исмаил Кадаре не вярва в политическите писатели, а в Шексир и Данте, сигурно затова спечели „Букър” през 2005 година. Световноизвестният албански писател намира убежище във Франция малко преди рухването на комунизма в родината му. Колкото до легендите от заглавието, според тази тъничка книжка те са като мъглата. А от нея се нуждаем всички – без значение дали сме албанци или французи, добри или лоши, щастливи или угрижени, свободни или оковани…

„Чудото от Поскокова Драга”. В глава 11 на тази примамлива книжка авторът показва, че престъпленията не са на сметка, както и че на някого не му е жал да умре, стига да не е веднага. Но преди да стигнете до глава 11, трябва да се пуснете до дъното на „змийската долина”, а там са се сгушили: селцето Поскокова Драга, бялата двуетажна къща на Йозо Поскок и началото на този комедиен роуд роман, който няма да ви остави да си отдъхнете от кикот. Хърватският писател Анте Томич неслучайно е един от най-обичаните, четени и филмирани балкански автори.

„Homo Poeticus”. Оглеждайки съвременните литературни постижения на съседните нам страни, няма как да пропуснем Данило Киш, един белетрист от световна величина. За него Сюзан Зонтаг се произнася така: „Киш е сред най-значимите пътища, положени в литературата от втората половина на ХХ век”. Авторът на „Лютня и белези” и „Homo Poeticus” пише разкази, романи, пиеси, есета и превежда от руски, унгарски, френски и английски език. Вярва, че литературата служи поне на едно нещо. На човешката съвест.

„Резервен живот”. „Пази се от желанията си”, предупреждава авторката на тази драма, спечелила Европейска награда за литература 2013. Лидия Димковска е крехка жена с мъдро перо, която става симпатична на мига. Родена е в Скопие, живее в Любляна, превежда от словенски, иначе представлява Македония. А „Резервен живот” си струва четенето дори само заради този пасаж: „Казват, че човек умира така, както е живял. Който е живял във вътрешна агония, ще умре в агония; който е приемал живота като игра, ще умре играейки; който цял живот е боледувал от нещо, ще умре от болест. Който много е обичал, ще умре от любов. А който е бил мъртъв още като жив, ще умре от собствения си живот.”

„Последното изкушение на Христос”. Емблематичният за Никос Казандзакис роман е задължителен за всеки уважаващ себе си балканец, особено ако се чувства гражданин на света. И пак да припомним: „..Бог не се намира в манастирите, намира се в къщите на хората! Там, където има мъж и жена, там е и Бог; там, където има деца и грижи, и готвене, и кавги, и сдобрявания, там е и Бог.” Именитият гръцки писател е номиниран за Нобелова награда за литература през 1957 г., но тогава тя отива при друг голям творец и философ – французина Албер Камю.

„Фадър наш”. Манос Вуракис може и да не се е учил от Казандзакис, но е най-бързо нашумелият жив гръцки писател. Сравняват го с Дъглас Адамс и Том Робинс заради хумора и бравурната игра с нонсенса. Знаете ли кой е най-известният и вълнуващ ден на всички времена? Денят на Страшния съд, разбира се. А каква ли покупателна стойност са имали трийсетте сребърника на Юда…, как мислите?

Тази книга разпилява на пух и прах всякакви религиозни догми със строгата цел да доведе докрай едно Второ пришествие. И как не, след като първото се проваля безславно!

„Джевдет бей и неговите синове”. Орхан Памук разклати представите ни за един свят, който си мислехме, че познаваме. Доказа ни, че на земята всеки е прав за нещо. В историята на Джевдет бей, неговите синове и внуци се оглежда съдбата на Турция – от времето на последния султан, през младотурската революция, с всички политически сътресения и преврати. И тук се откроява майсторското перо на Памук, добре познато у нас покрай книги като „Сняг” и „Бялата крепост”.

„Как да забравиш една жена”. Най-превежданият съвременен румънски писател се казва Дан Лунгу и е престъпно непознат у нас. Романът му „Как да забравиш една жена” е стегнат, рефлективен и свеж, сблъсква ежедневното с трансцедентното и обгръща различни истории. Защото хората наистина живеят в различни светове. „За някои всичко е във вестника, за други всичко е в Библията. По средата се намира друга категория луди, които вярват единствено в книгите.”

Не знам дали балканската литература е по-сърцата, брадясала и необуздана, както някой би заключил от молитвата „Фадър наш”, но се сещам за фрагмент от Нобеловата реч на Андрич и ви го подарявам: „И в миналото, и в настоящето се сблъскваме със сходни явления: да бъдеш човек, роден без свое знание и своя воля, хвърлен в океана на съществованието. Да трябва да плуваш. Да съществуваш. Да бъдеш идентичен. Да издържаш атмосферното налягане около себе си, всички сблъсъци, своите и чужди непредвидени и непредвидими постъпки, които най-често не са по мярката на нашите сили. А освен всичко това да издържиш и на собствената си мисъл за всичко това… Защото писателят и неговото дело не служат никому, ако по един или друг начин не служат на човечеството.”

Разходи се из балканските кухни на Евгения.