Вредата от позитивното мислене, евтиния алкохол и антидепресантите
За хората питбули с кучешкия инат, който те кара да надскачаш себе си или да си удряш главата сто пъти в една и съща стена
Чалгата никога не е била моята музика. Обаче Тони Стораро нали се кичи с прозвището човекът-глас (за предпочитане пред Краси Аврамов?!?), та в него може би е събрана цялата мъдрост на поп-фолка. Чух преди дни по радиото една негова песен, в която пее „Питбул – захапе ли веднъж, няма повече пускане, силно и ти така ме дръж…ля-ля-ля” и така нататък.
Спокойно, НЕ за чалга ще си говорим сега, а за питбули. Човек много може да научи от тях.
МЕЖДУ ИНАТ, ОПТИМИЗЪМ И ГЛУПОСТ
Замислих се. През целия си живот съм била такава – захапя ли нещо – край! Не пускам, ако ще земята да спре да се върти. Точно това ми е донесло най-хубавите и най-лошите неща в живота ми. Не мога да преброя колко пъти ми е помагало, но и пречело това странно качество, което е смесица от инат, упоритост, краен оптимизъм и вероятно глупост.
ДА ЗАХАПЕШ КАТО ПИТБУЛ
Мисля, че този кучешки донякъде инстинкт води голяма част от сегашното поколение. Ние не чакаме, не се отказваме, винаги знаем как и можем по-добре, обаче не ни стига и искаме още, абе направо всичко. Виновниците за това може да търсим някъде между филмите със супер герои и неизбежно щастлив край, неограничените възможности, които имаме за връзки, комуникации, пътуване и каквото още се сетите, науката за положителното мислене, която ни убеждава, че всичко винаги е възможно, евтиния алкохол и не на последно място вероятно антидепресантите.
Да си питбул е винаги крайност, понякога дори болезнена.
В различните ситуации значи от това да си оптимист, уверен в собствените си възможности, късмет или в щастливото стечение на обстоятелствата, до това да си блъскаш главата в стена със засилка, да се буташ със силата на булдозер там, където не ти е мястото, и да хабиш енергия, достатъчна да се изкачваш до Седемте рилски езера по два пъти всеки ден!
Поставя ли си цел, дори в момента да не изглежда възможна, реша ли, че искам някого или да направя нещо – и динозавър не може да ме спре.
Най-страшното и най-хубавото, както винаги в този свят, е, когато се влюбя. Това става доста трудно, защото, макар и да съм на 24, вече си мисля, че с възрастта хората стават по-предпазливи, претенциозни, страхливи, самодостатъчни или каквато там е причината.
Стане ли обаче – приключението започва. Тогава нищо не е прекалено трудно, прекалено странно, не ме интересува кой какво ще си помисли, как ще изглежда в очите на съседите, хората в ресторанта, минувачите на улицата, баба ми и т.н. Никога не е прекалено студено, топло, не е далече, рано или късно за нещо, не ме мързи, не ми се спи, не ме е срам, не коства твърде много пари, време или усилия.
Ако знам например, че обектът на моето желание обожава бонбони, които се продават само в един магазин в Белгия, иска повече от всичко да отиде на мач на Ливърпул на „Анфийлд”, който е след 2 седмици, да намери първото издание на любимата си книга или да бъде на концерта на One republic, нищоче билетите от месеци са свършили, ще обърна света, но ще ги намеря, ако искам да го зарадвам.
Ако искам да работя с някого, но той така и не откликва на молбата ми за среща, понеже, да кажем, е твърде зает, въпреки хилядите имейли и телефонни обаждания, ще го чакам, ако се наложи всеки ден пред тях, пред офиса му, ресторанта, в който вечеря, или детската градина на децата му, но ще го намеря и ще му представя идеите си. Другото – не зависи от мен. В подобни случаи да си питбул е по-скоро добре и те кара да вярваш в себе си, дори да се надскачаш стотици пъти всеки ден.
Понякога обаче те тегли към една пропаст, от която трудно се излиза, и то със стремглава скорост. Тази същата енергия може да е доста разрушителна, ако бъде впрегната на грешното място, а инатът ти пречи да го видиш.
ИНАТЪТ НА ТЪПОТО КУЧЕ
Защото понякога и да обърнеш света да намериш въпросните белгийски бонбони, на същия пич може и да не му мигне окото, че ти не си мигнала седмица да ги търсиш. Обаче с ината на тъпо куче се буташ, защото, разбираш ли, „няма как да не стане”, а и да чуеш „не” много те нахъсва. Направо мазохизъм! Понякога обаче не става, ако ще и циганско колело да направиш насред „Витошка”.
За съжаление не си застрахован от това една сутрин да се събудиш и да решиш, че ще те бива много във фотографията, в теб има пропилян талант и трябва да се запишеш на курсове, да изчетеш поне десет книги, да си купиш апарат за 2000 лева и след това да разбереш, че вдъхновението нещо не идва, а и какво като правиш хубави снимки, като няма шанс с тях да изплатиш дори апарата си. Или че хич не ти е късно да станеш програмист или суши майстор, нищо че след месец безсъние ще разбереш, че ти е или че това не е твоето нещо.
КОГАТО ВТОРИТЕ ШАНСОВЕ СТАНАТ ДЕСЕТ
Накрая излиза, че никога не е лошо да пробваш нещо още веднъж, да дадеш на някого и най-вече на себе си още един-два шанса. Ако си поблъскаш прекалено дълго главата в стената и вторите шансове станат десет, идва време да пуснеш, нищо че лирическият герой от песента на Стораро, демек питбулът, не го прави. Понякога и човекът-глас греши.
редакторите
