Или какви бяха игрите, преди мишката да изяде книжката

Преди няма и месец бях на село (като едно време – точно за „лятната ваканция“) и с невярващи уши чух как едно момченце минава през съседните къщи и вика приятелчетата си. Не, то не им пишеше есемеси, не се бяха разбрали във вайбър или фейсбук. То ги викаше. С глас. Монотонно и заучено. Иванчооооуу, Иванчоууу. След това – Владииии, Владиии и т.н. Ако телефонът ми беше подръка, щях да го запиша. Звукът и гледката така ме умилиха, че излязох пред къщата и започнах да наблюдавам отдалечаващите се бандити. „Войната на таралежите“, „Синьо лято“, „С деца на море“ и всички стари бг ленти се бяха събрали в прашните им гуменки и в старата им футболна топка и това беше… еми, просто прекрасно. Прекрасно по тоя, най-сълзливия и остарелия начин. Прекрасно – както си трябва.

Момчетата от историята бяха на „върха на света“. Готови да го завладеят, да му вкарат гол, да го уцелят със стрелички, да го заровят в пясъчника и да му оберат най-хубавите череши. Да му ги откраднат, за да ги дадат на Ани с рижавата плитка, която със затворени очи щеше да посочи кой да я изпрати до тях тази вечер. Чрез случката светът ми намигваше в лято 2015-о, за да ми покаже, че още го има. Че е реален, а не виртуален и винаги ще се намери кой да тича по прашните му улици и кой да яде филиите му с лютеница на пейките пред блока. Светът си беше избрал пасажерите. Най-верните. И те бяха точно толкова високи, че да стигат небето му. И за да не се загубят по пътя, малко преди 15 септември ние решихме да им разкажем кои бяха игрите и от нашето детство. Игрите, които всъщност не са свършили, просто правилата леко са се попроменили.

КАК ВЪОБЩЕ СМЕ ОЦЕЛЕЛИ?!

Започваме с игрите навън, които всъщност бяха единствените, които ни караха да си пишем всичките домашни и да си изпиваме до дъно айрана сутрин, за да може да ни пуснат да излезем. И да, тогава нямаше спрей против комари, пробиотици и дезинфектант за ръце „Бочко“. Пипахме всичко и ходехме навсякъде. Как въобще сме оцелели?!

Еми, оцеляхме и разказваме, че да крадеш джанки, череши, ябълки и круши от баба Стойна на Княжево до реката си беше върховен адреналин и бойно кръщение по всички рицарски правила на истинското детство.

Също да играеш на топчета, да сглобяваш и да се спускаш с количка на лагери, да скачаш на ластик, да играеш на въже, държави, фунийки, жмичка, сляпа баба, пускам, пускам пръстенче, садже, настъпванка, ръбче, народна топка, кър (шмайзер), стражари и апаши, криеница, дама и какво ли още не. „Царю честити, добър ден, днеска имаш имен ден…” или „Оракуле, боракуле, в съдбата на тогоз, кажи какъв да бъде тоз!”. Бяхме поети на времето си, малки командири, които организираха космическия ред на своя собствен свят и естествено имаха силно застъпено чувство на собственост за територия и идеали. „Войната“ между улици и квартали беше нещо обичайно, а наводненията в баните нещо класическо, особено когато сраженията се водеха с пръскалки (най-често от препарати за миене на прозорци), водни бомби и пистолети.

НАСТОЛНИТЕ

Игрите за маса и вкъщи, всъщност отново бяха за навън, защото всичко се изнасяше, за да се покаже на верните другари и за да се изфукаш пред момичетата, ако случайно още някоя не е разбрала, че имаш най-новото Лего или Тетрис в радиус от километър-два. Имаше и подобия на първите електронни игри, а след това и истински такива. Доминото, „Не се сърди, човече“, „Шегите на Амур“ и др. вече бяха малко ретро, но да събираш миришещи листчета, жетони, салфетки, чипи-као и др. си беше истинска класика. Когато момчетата пораснаха, се започнаха игри на сварка и друга нелегална дейност, плюс събиране на значки, тениски на групи и батерии за касетофони. Днес не знам дали някой знае връзката между химикалка или молив и касетка с лента, но ние я знаехме и навивахме и пренавивахме до скъсване, и то буквално – на лентата. Първите игри с джойстици и естествено „Супер Марио“ промениха доста пейзажа, но дори и те не успяха много да изместят карането на колелета и залагането и разменянето на различни вещи, картички, картинки и т.н., заради които често се стигаше до ожесточени сблъсъци и сръдни.

ПОСТОВЕ, ЛАЙКОВЕ, СПОДЕЛЯНЕ И „СЛЕДВАНЕ“

Когато бяхме малки, единственият начин да „постваш“ беше да отидеш до къщата на другарчето си и да му покажеш всичко, което искаш, очи в очи или ръце в ръце. Състоянията или статусите се „постваха“ директно под черешата на Валя на малкото площадче, където, ако се изпикаеш или наплюеш някой, се разбираше директно, че се чувстваш тъжен, сърдит, ядосан и т.н.

Лайкването също ставаше лесно, като просто дърпаш мацката за плитките или я возиш на рамката на колелото, а в най-мега, гига, ултра случаите я изпращаш до тях или й купуваш дъвки Love is… и лимонада, за което получаваш заветната целувка по бузата.

Следването беше буквално и се получаваше, като вървиш след големите батковци и какички и им подвикваш „гаджета, гаджета“, а след това получаваш един зад врата, и то в най-добрия случай. Споделянето се случваше по домашния телефон или от уличните телефони – първо със стотинки и жетони, после от булфони с карти и, честно казано, комуникацията ни се получаваше доста добре. Блокирането на някой просто беше с десен прав и никога нямаше „бъгове“. Работеше безотказно. На следващия ден майка му идваше в училище, на по-следващия отново си бяхте във френд листата и животът беше розов, а бозата от истинската.

За финал – ожулваме коленете, мажем филиите с щастие и излизаме да поскачаме на нещо. Септември дойде, новият тарифен план също, а ние нямаме носталгия по соца. Единствената ни носталгия е по времето, когато рокендролът беше млад, а гърдите на Петя от 7 Б бяха най-невероятното нещо, което сме виждали в живота си. И днес, когато токът спре, се чудим дали да не си направим палатка в хола и да се скрием с фенерчето отдолу. Защото, освен че Земята е единствената планета, на която има шоколад – тук има и детство, и то по-сладко и от „Кума Лиса“ и от „Фин млечен“, взети заедно. То беше буркан със свобода и ние целите се цапахме с него. Рошави и боси. Без кликове и рутери. Истински и наистина. Прекрасни – както си трябва.

И в духа на носталгията виж още: Когато животът се случваше реално…