Градски щрихи вървят по релсите. Не си запушвай ушите за музиката, която разказва съдби

Готов ли си за ежедневните чаровни лудости на града? Сега ще ти разкажа една моя случка, в която са замесени трамваи, акордеони, списания и музики.

Преди няколко дни имаше едно начумерено утро, в което трябваше да се втурна, за да върша разни административни работи, касаещи предстоящата година в университета. Все пак усещах спокойствието на квартала и се вълнувах, че отново ще се кача в трамвая, който не бях срещала почти цяло лято и по някакъв странен и чаровно ръждясал начин ми липсваше. Чух познатия далечен звън, трамваят, ходещ почти навсякъде, дойде и аз се качих. Извадих последния брой на любимото списание с корица в черно и бяло и започнах да търся из чантата си кутийката със слушалките, защото исках да имам приятен саундтрак за тази моя есенна среща с града. Вероятно гледам много филми, да. Докато бавно и летаргично, подобно на самия трамвай, ровех из чантата си, забелязах възрастен човек на първата седалка. Дотук всичко е стандартно, но когато чичкото е със съмнително широка усмивка на лицето и акордеон през рамо, вариантите са два:

Да започнеш да се оплакваш от своя ужасен късмет, да наречеш симпатично лудия дядо „малоумник“ или да си кажеш тихичко нещо за майка му, да ти мине мисълта, че „Цялата ни държава е такава“.

Или да се усмихнеш и да се опиташ наистина да се насладиш на ексцентрика с акордеона, приемайки го като един много свеж и приятен щрих – част от тихите лудости на града.

Тъкмо реших да чуя какво изпълнява и той спря. Малко почивка между парчетата, разбира се.

Открих кутийката със слушалките и потънах в моята си музика. Забих поглед в списанието и попаднах на нещо, което Пол Морган казвал за Марсел Пруст: „Живееше в безкраен лабиринт от учтивости и упреци, пишеше ми писма по 15-20 страници, а дългите му пеещи фрази напомняха планински път, който никога не стига билото.“ И се замислих. И ми стана мъчно, че

не живеем във времена на дълги писма. Темата, която не обичам, нахлу отново в главата ми – пищността на многословието срещу omg, wtf и т.н.

В този момент акордеонът зазвуча въпреки силата на слушалките ми. Искаше да ме спаси от мрачното настроение, което се опитваше да се случи в мен. Извадих музиката от ушите си, за да чуя трамвайния ентусиаст. Толкова беше щастлив човекът. Трамваят се клатеше, поогледах се, почти бях стигнала до спирката си. Мъжът с акордеона май не забелязваше противните погледи на останалите пътуващи. Вероятно за него това беше началото на един много щастлив и музикален ден. И защо да не е така и за мен? Приближих се към вратата и се приготвих за слизане. Последно погледнах акордеониста, за да почерпя още мъничко от налудничавата му енергия.

Трамвайният музикант носеше някакво веселие, което не исках да подминавам. Защото сигурно и ти често се сблъскваш с акордеона, но под различни форми – шумни тийнейджъри, хора, които сами си говорят на висок тон, улични музиканти, весели продавачи, ходещи от тротоар на тротоар. Не мисли лошо за тях. Те са в нашия град и са щрих. Сам избираш дали да чуваш акордеона като шум или като музика.

Прочети още и историята на чичо Дрю с хармониката.