Положението е „Отиди и си вземи“

Бях в гимназията, когато веднъж учителят ни по математика влезе в стаята и вместо „Добър ден“, каза да извадим лист хартия и да запишем следните задачи. Ние, разбира се, с типичното тийнейджърско нахалство, започнахме да мрънкаме. „Ама как?! Вие не сте ни предупредили, че ще имаме контролно. Не е честно така“, ридаехме вкупом всички. „Че вас кой ви излъга, че този живот е честен?!“, невъзмутимо отсече той и започна да диктува задачите.

И до днес, когато някой започне да ми се оплаква, че нещо не било честно, винаги му отговарямпо същия начин. И колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че животът не ни е длъжен. Той не ни дължи абсолютно нищо!

Не ни дължи щастие, сбъднати мечти, любов, късмет… НИЩО! Дължиш си ги самият ти, защото само ти можеш да си ги вземеш от живота.

Когато нещо гадно ми се случи, винаги се питам „Добре де, защо точно на мен? Какво съм направила, че да се случи това на мен?“. Сякаш по подразбиране такива неща не трябва да ми се случват. Но защо? Кой каза? Къде остана контравъпросът „А защо пък не на мен? И с какво толкова съм по-различна от другите, че да не ми се случи това?“. Човешкият разум обаче автоматично изключва този въпрос и с все същия ведър оптимизъм продължава да се надява, че животът му е подготвил преобладаващо хубави неща. Надеждата има това свойство – кара човека да очаква, да вярва в добронамереността на съдбата. Тя, надеждата, обаче лесно се превръща в пасивно очакване, а още по-лесно в оправдано нищоправене. Забелязали ли сте колко безподложни фрази има в българския език – „Всичко ще се оправи“, „Ще се подредят нещата“… Сякаш нещо от само себе си ще се подреди и оправи. Да, ама не! Няма да се оправят и няма да се подредят, освен ако някой не запретне ръкави и не свърши работата.

Култовата Скарлет О’Хара от романа „Отнесени от вихъра“ го казва по брилянтен начин: „Животът не е поемал към нас задължение да осъществява мечтите ни. Трябва да вземем каквото ни предлага и да сме благодарни, защото и по-лошо би могло да бъде.“ Да осъществим мечтите си е изцяло наше задължение. Зависи от това, дали ще действаме и ще поемем нещата в свои ръце, или ще се надяваме и ще разчитаме на чудото, наречено живот, да ни побутне нанякъде. Или ако трябва да перифразираме модерните днес песни, положението е просто „Отиди и си вземи“. Ако те мързи да отидеш, тогава нищо няма и да си вземеш. Ще си стоиш с каквото имаш, без право на мрънкане и драматични ридания в стил „Ама защо все на мен?“.

Животът е хубав, мили хора! Хубав, но и гаден! Нечестен и несправедлив. Но на него именно това му е работата – да ни сервира ту горчивата, ту сладката чаша.

А ние да пием и от двете, докато не си ги изпием до дъно. Защото той, животът, просто така е устроен. Ще те погали грижовно, след което ще ти отвърти два шамара. Ако не ти харесва, направи рекламация… ако можеш. Ако пък го приемеш и осъзнаеш, толкова по-добре за теб. Току-виж си разбрал, че тоз’ живот не ти е длъжен. Ти си единственият длъжен пред самия себе си.

Виж още какво не ни казаха, докато пораствахме.