Да, говорим буквално

Отиде си. Почина след тежка операция. Или поне така изглежда. Дълго време оградите на Графа вдигаха шум, озадачаваха вестибуларния апарат, бяха скривалище за целувки в лабиринта вечер и дом за небрежни свежи псувни рано сутрин. Любимият Граф беше под ножа цяло лято. Онзи Граф, който неуморно все обичахме. Красив и грозен едновременно, романтичен и специален… А ножът очевидно е бил от пластмаса. Като онези малки ножчета, които ти дават в столовата. Нито режат, нито мажат, но криво-ляво успяваш да се наядеш, докато не ги счупиш и накрая не намерят смъртта си в кофата за боклук. 

Не исках да допускам мътни мисли в главата си и много ми се искаше да се усмихна на новия площад Гарибалди.

Нали Конфуций трърди, че "Всичко има красота, но не всеки може да я види."

Та се замислих не сме ли просто много кисели и гневни отвътре. Вероятно ослепели за хубавото? През лятото се справяхме. Лабиринтите имаха своето очарование. Нашата улица беше мръсна и  разнебитена, напомняща апокалипсис, рамкиран от красиви сгради. Съвременно изкуство пар екселанс. Нагоре виждаш хубавите софийски покриви, долу е краят. Долу няма трамваи, няма надежда, нищо няма. Ад и рай. Романтика и урбанизирана постмодерна мръсотия, която дава свобода и вдъхновение на графити маниаци, нощни любовници, инфлуенсъри, работници, тийнейджъри. 

Живея на Гарибалди и помня как това лято една сутрин се провирах край огражденията с чаша димящо кафе в ръката. Като никога не бързах, защото като никога не закъснявах. Беше много рано. Работниците тъкмо пристигаха. Пиеха кафета и пушеха, насядали насред нищото. Денят им започваше с баничка и мълчание. Над тях прелитаха ужасно много гълъби, които кацаха от покрив на покрив. Беше красиво. Тихо и спокойно. Реалност и сюрреалност ведно. Надежда, че нещо хубаво ще дойде. Пауза. Дупка от време между “преди” и “след”. Стоях и ги гледах дълго време. Наблюдавах спокойствието им. Изглеждаха като властелини на разрухата. Ковачи на надежда и сътворители на пословичното хубаво, което всички чакахме.

Само че то така и не дойде.

Но за това вина нямат работниците с баничките… 

Преди близо десет години се влюбих в пл. “Гарибалди”. В самото място. Подобно на онези крийпове, които тайно се отъркват в сгради, аз седях на пейките и пиех кафета часове наред. Обичах да бездействам там. Пушех цигари и наблюдавах. Наричах го “площада на чакащите хора”.  Усмихвах се с разбиране на жените, които припряно приглаждаха полите си и тайно се оглеждаха във витрините. Разглеждах с любопитство младежите, които нервно крачеха с букети в ръце и поглеждаха часовниците на ръцете си. Подслушвах разговорите на бабите, които седяха до мен и се радваха на времето. Говореха си за любови, спомени, рецепти, внуци, червила. Беше красиво. Все се появяваше и някой гълъб за разкош, а саундтракът на тази малка градска поема идваше от скърцащия трамвай, който разливаше гласа си по цялата улица. Вратите се отваряха и от тях слизаше мъжът, заради когото една пола е пригладена и всички онези момичета, които получаваха букетите на нервните младежи. Бабите се хващаха под ръка и се качваха. Изпращах едните и мигом идваха новите персонажи, които строяха в ума ми колкото различни, толкова и еднакви сюжети. Беше хубаво.

И днес така.  #hubavoe. Разкошното ново лице на Графа е повече от вдъхновяващо. Отново ще седна на пейка и ще наблюдавам развиващата се градска сатира. Дамата отново ще чака мъжа си, защото вярвам, че след 10 години, те пак се обичат. Ще понечи пак все така нервно да заглади полите си и тъкмо в този поетичен миг ще се спъне в изящната акулена перка, която някой колос на мисълта реши, че естетически ще стои добре на красивото ни място. Докато тя лежи с намачкана пола край острия ъгъл на малкото бетонно чудо, мъжът й ще дойде от Витошка. Ще стиска букет в ръката си. От вълнение устните му ще са пресъхнали, пулсът му ще бъде учестен. Защото тези неща се случват и след 10 години. В този миг ще подпре морно ръка на черния мраморен монумент и жадно ще подложи устни под водната струя. През това време дамата ще се е изправила и ще се срещнат. Тя отново ще заглади полите си, той ще я целуне с освежени устни.

И пак ще им бъде красиво. Само дето наоколо ще е грозно.

На фона на вечността е важно, че ценните градски моменти ще си останат. Любимите си все ще обичаме и след смъртта. Обаче извън фона на вечността има някои неща, които можеха да са наред… 

Все пак аз ще продължавам да сядам там понякога и ще си въобразявам делнични красоти и столични поезии. Защото това ни остана. Бавно ни отнемат изяществата на този град, но ние упорито още го обичаме. Ще се спъваме, ще падаме и ще ставаме. Но все ще се чакаме на Гарибалди и ще си подаряваме цветя. 

#hubavoe, но можеше да е наистина хубаво. Черното недоразумение на Графа е епитафия на любимата ни улица. Епитафия на градското планиране и олицетворение на цялата тежка нехайност, с която се “модернизира” клетата ни столица… 

А кои са трите градинки в София, които оцеляха след Йорданка Фандъкова.

Винаги е хубаво, когато е чисто.

Последвай ни в Instagram.