Измамната достижимост на висините в живота

Едно от нещата, които ярко помня от детството, е нетърпението да порасна. Децата около мен също. Май всички сме нетърпеливи. А през януари винаги си задавам въпроса…кога мина още една година?!

Интересно е как още невинното детско съзнание рисува страхотни картини в главите ни. Как ще се прибираме, когато си искаме, ще ходим, където и с когото искаме, ще имаме всичките пари, време и възможности на света. Изобщо една перфектна химерна картина, в която няма училище, домашни, грижи и проблеми. А после ще имаме най-страхотната половинка, ще сме най-готините родители и няма да повтаряме грешките на нашите, ще живеем в най-хубавата къща и всичките ни лета ще бъдат лудница, в най-хубавия смисъл на тази дума.

Порастването все пак е хубаво нещо и си е свършило работата, точно в мига, когато осъзнаеш, че всичко, което си си представял като дете, няма нищо общо с истината за живота ти сега. Когато разбереш, че всичко се плаща,  най-хубавите неща се плащат наистина скъпо и за жалост не с пари.

Порастваш, когато разбереш, че пари се изкарват, обаче за най-ценните неща си плащаш с време, което никога не можеш да си вземеш обратно.

С чувства и емоции, които в някои случаи никога няма да ти се и прииска да си вземеш обратно от този, на когото си ги дал, защото вече не искаш нищичко от него.

Годините минават и изведнъж разбираш, че животът върви наобратно в сравнение с времето, когато си бил на 12. Сега мислиш много и казваш по-малко, най-важните неща ги казваш в края, а не в началото, защото се изричат най-трудно. Няма на кого да мрънкаш, когато имаш проблем, а се стягаш и си го решаваш сам, ако може без никой да разбира.

Обаче дори отдавна завършили училище, всички си пишем домашното наново. Него обаче не можеш да го препишеш, а трябва да си го разбереш сам и то по трудния начин. Всички рано или късно разбираме, че имало и по-болезнени неща от това, да си разбиеш колената – да си разбиеш сърцето например. И ако, докато си малък имаш рефлекса да станеш, бързо да поизтупаш прахта от дрехите си и да се качиш отново на колелото, то като голям придобиваш този, да избършеш сълзите си, да осъзнаеш грешките си и никога повече да не ги допускаш, още повече да се качиш на същото колело и да очакваш да се случи нещо друго.

Порастването те учи да цениш думите, емоциите и чувствата си. Да знаеш на кого колко трябва да дадеш и заради кого и кое си заслужава да се потрудиш.

Учи те, че трябва да цениш най-вече хората, които ти дават именно времето си, (а не играчките си) защото то е най-ценното нещо, което всеки от нас притежава, и не може да си го вземе, за да го даде на друг. Тези, които без значение на колко години са, те гледат с поглед на дете и се притесняват като такова, ако те видят тъжен.

Изборите, които рано или късно правим

Когато си дете рядко ти се налага да се отказваш от нещо, за сметка на друго. Вярно, понякога не може и сладолед, и шоколад, и трябва да избираш. А този избор ти се струва труден. Обаче после трябва да избираш дали да се наспиш за работа, или да изживееш още една бурна нощ, дали да спестяваш, или да се поглезиш , дали да си затвориш очите за поредното предателство, или да сложиш край там, където отдавна трябваше да го направиш.

С времето разбираш и че не можеш да имаш всичко. И това рано или късно спира да те притеснява. Колкото и да ти се иска, не може всеки ден да е различен, още по-малко да е безкраен купон. Че понякога ще ти се налага да работиш до среднощ, когато искаш да докажеш сам на себе си, че те бива. Че понякога трябва да пуснеш някои хора да си отидат, ако не можеш или не искаш да им дадеш това, от което имат нужда, нищо, че си свикнал винаги да са до теб. И както си обещаваш да се виждаш с хората, с които преди си бил всеки ден, така и ще си обещаете да си останете приятели, но това няма да се случи.

Че дори да си лош с някого и той пак незнайно защо те обича,  това никак не значи че онзи, на когото покажеш най-доброто от теб ще те обикне.

Научаваш се, че хората идват и си отиват и понякога е за добро. Че трябва да дадеш шанс на себе си и на другите да променят живота ти. Порастваш тогава, когато разбереш, че това което си мислел, че „трябва“ да направиш, да станеш, да имаш или да научиш, всъщност не те прави щастлив. Че е нещо друго. Че точно заради „трябва“ си пропуснал много шансове да следваш сърцето си. Когато най-накрая си позволиш да промениш плана, защото ти вече не си същият.

Но истински си пораснал тогава, когато усетиш, че животът ти никога не е бил по-хубав. Защото въпреки всички неизбежни гадости най-накрая ще познаеш усещането, че ти си държиш волана и можеш да поемеш накъдето решиш. Когато се научиш да владееш ума и мисленето си и си позволиш да видиш, дори да търсиш хубавото около себе си и най-вече в хората.

А дали 22-годишното ти аз ще се гордее с човека, в когото си се превърнал?