Нещата от живота

Защото всички понякога имаме нужда от бури в живота и в сърцето

Напоследък забелязвам нов вид нещастие у хората. Сигурно не е нов, но ми се струва все по-мащабен. Сещам се за онази велика мисъл на Толстой, че всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему.

Вероятно е прав. Но в днешно време сякаш много хора се еднакво нещастни просто защото не са щастливи.

Ако ги попиташ, са си добре на пръв поглед и няма нещо конкретно, което да ги прави тъжни. Обаче няма и нищо, което да ги прави щастливи.

Рутината най-много прецака хората във времето на модерните технологии, препълнените графици и връзките от разстояние. Тя ги прави инертни, недоволни и сиви. Когато не ти се случва нищо, което да те развълнува, губиш целия си потенциал. Всичката емоционалност, енергичност и добри идеи, на които си способен. Хората все разправят, че мечтаят за спокойствие, но не мечтаем ли всички понякога за дразнения, които да правят дните ни различни един от друг?

Затова си мисля, че най-страшно е именно да си тъжен без причина. Просто ей така, защото не си щастлив. Когато се случва нещо кофти в живота ти, което те прави нещастен, все пак се бориш. Очертаваш проблема си в главата като зло чудовище, което знаеш, че трябва да смажеш, преди то да смаже теб. Без значение дали имаш проблеми в работата, в семейството, със здравето или любимия човек, все пак бленуваш за щастието. Знаеш, че го има или че вече си го имал, преди да се появи това, което сега те мъчи. Знаеш, че ще го имаш пак, и този път ще му се радваш повече от всякога, знаеш и какво точно трябва да се промени.

А другият тип хора, за които говорех, сякаш не се стремят към нищо. Не търсят промяна и емоция, защото дори не си дават сметка какво не им е наред. На практика всичко върви криво-ляво, ама все се чувстват потънали. Понякога дори не мрънкат, защото няма и за какво.

Често, дори най-често проблемът е в нагласата. Да не оценяваш хубавите неща, които имаш, и още по-малко да ги търсиш целенасочено, за да си благодарен за тях. Тази черта от характера май трябва да се възпитава с времето. Другото, което често ни кара да се чувстваме така кофти, е неслучването на нищо. Ставаш, вършиш там каквото вършиш, ходиш на работа, излизаш на вечеря на същите места, със същите хора, с които си говорите едни и същи неща, и накрая се прибираш при тези хора, с които в края на деня дори не ти се говори. Няма причина да не ти се говори. Но няма причина и да ти се.

Понякога кофти емоциите по някакъв извратен начин са за предпочитане през никаквите. Те често събуждат, разтрисат те и те карат да тръгнеш нанякъде.

Идеално си е казано в клишето „всичко, което не ме убива, ме прави по-силен“. Факт. Все пак те прави някакъв. Тоест променя те.

Преди време един близък приятел прочел поредната ми статия тук, ми се обади и ми каза – два пъти поред пишеш тъжни текстове, всичко наред ли е? Замислих се. Беше си наред, никак не ми беше скучно в онзи момент. Казах му да започне да се притеснява за мен не когато пиша тъжни текстове, а когато не пиша никакви. Защото, ако съвсем условно приемем, че това за мен е един начин на изразяване, то страшно ще е, ако нямам какво да изразя. Защото вдъхновението идва от хората, от това, което те карат да чувстваш, или от онова, което искаш да им кажеш, но понякога не можеш.

Затова често се притеснявам от мълчаливите хора. Понякога значи, че са сдържани, понякога че са темерути, че не ме харесват, понякога че са изморени, но нерядко просто нищо не ги вълнува достатъчно, че да искат да говорят за него. Хората, които не се вълнуват, са странни. Предпочитам някой да ми се развика, ама много да ми вика, вместо да мълчи. Мога да говоря с почти всеки, но винаги се отдръпвам от хора, които пестят прекалено думите. Те по някакъв начин създават дори усещането, че им се натрапваш с присъствието, думите и съществуването си.

Защото общуването е двустранен процес и без значение колко красиви неща искаш да кажеш на някого, няма смисъл, ако той не иска да ги чуе.

Мисля, че всички периодично имаме нужда от бури. От това вълнение, от пеперудите в корема, от момента, в който се притесняваш, че онова с анимационните герои, когато сърцето им изкача две педи напред и там си тупти, може да се случи и на теб. От объркване, от еуфория, от случване.

Животът е хубав, когато има възходи и падения, когато има за какво да ти се прииска да скочиш, дори да знаеш, че може да паднеш. Когато нещо или някой те кара да се повдигнеш на пръсти, за да го достигнеш. Когато има хора, които с два реда могат да се накарат да откачиш от щастие. Когато има цели, заради които не можеш да спиш, но използваш времето да мислиш как да ги постигнеш и колко ще е хубаво после. Всички имаме нужда от после-то. От нещо, което те дърпа дори през гадостите, защото знаеш, че щом имаш него, си добре. И ще бъдеш.

Виж още и позите, които мразим.