Нещата от живота

За ръбестите отношения и ефекта на доминото

Любимият ми Кърт Вонегът винаги намира правилните думи:  „Ние сме това, което претендираме, че сме, затова трябва да внимаваме какво претендираме, че сме." Колко освобождаваща мисъл е фактът, че сме като пластилин – можем да се извием и променим както ни хрумне. Странно, често обаче не го правим по градивен и позитивен начин, защото не ни се занимава с осъзнаване и вглеждане, импулсивността е далеч по-достъпна и смилаема.

Да се държиш с другите, както искаш да се държат с теб, явно е все по-екзотична мисъл, на която се гледа с присмех и снизхождение.

Не разбирам защо толкова често грубостта се замаскира с искреност. Това, че си се развикал на леля в градския, която ти е пуснала злобен коментар, не те прави искрен, а невъздържан и невъзпитан. Може да си формулираш въпроса така – кой ще се почувства добре от тази ситуация? Нито ти, нито лелята.

Просто и двамата ще слезете от трамвая буреносни и най-вероятно целият ден ще мине под този знак, като постепенно ще се получи и ефектътна доминото с околните. Защото в това състояние със сигурност няма да попиташ някого как е, а само ще изсумтиш и подминеш. Определено има хора, чието присъствие събужда  звяра в теб, но физическата саморазправа нека си остане единствено в главата ти. Ако пък твърде често ти се случва, пий валериан и се обърни към Девата от Гуадалупе/психиатър.

Бля-бля, бих реагирала първоначално на всички думи в стил Петър Дънов ми го говори, но аз така си реагирам на всичко. После минават минути (понякога за жалост и месеци) и ми светва лампичката, че бля-блято всъщност си е „ама верно, бе!“. Много е лесно да се държиш добре, когато другата страна демонстрира хубаво отношение към теб. Въпросът е обаче другият случай, а той има много повече нужда от твоята благосклонност.

Продавачката, от която си купувам плодове ежедневно, винаги е толкова сърдита на живота, че всеки ден очаквам да ми фрасне пъпеш в главата. Въпреки това приветливо я поздравявам, резултат – нулев. Преди няколко дни реших да я питам как е, което я докара до дълбок смут просто защото най-вероятно никога никой не я е питал нещо подобно, докато смята дали има пари за още един портокал.

Любопитно е как един елементарен въпрос може да се отрази на човек – лицето й буквално се оживи и започна да ми разказва нещата, за които си мисли. И не че съм безплатен психолог или кошче за отпадъци, даже се зареждам от подобни случки, защото ми става приятно, че съм оправила деня на някого. Разбира се, че това е егоистично (както… ъм, почти всичко?!), но какво значение има и защо това да е лошо, ако всички страни са щастливи?

Няколко часа по-късно едно малко момче пред мен искаше да си вземе сандвич, но не му достигаха 50 стотинки, което си е сериозен повод лелката да ти се разкрещи мощно. Момчето, подсмърчайки, тръгна да излиза с наведена глава и докато първата ми реакция беше да вляза в тирада с жената (ненужен разход на време и енергия), реших все пак просто да догоня детето и да му дам един лев. Беше толкова шокиран, че дори не ми каза „благодаря“, просто се опули, взе си сандвича и ококорено ми махна за чао.

Усещам верижната реакция в подобни дни – аз ставам все по-нахилена и хората се зареждат от това, което от своя страна ги провокира да се отнесат добре с някого другиго. Да бях Хорхе Букай, щях да призова за дъжд от добрини, но не съм и знам, че това понякога наистина е трудно, затова ми се иска просто да се случва по-често. Ако видиш човек, който е имал кофти ден и ти се мръщи, не му се сърди и ти. Или кажи нещо хубаво, или не казвай нищо.

Ако можеше да се видиш отстрани, щеше ли да се харесаш?

 ВИЖ ОЩЕ ЗА НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА И ЖИВОТА ОТ НЕЩАТА