"На хората не им дреме за твоето страдание, разлято из редовете, ако то не е и тяхно"

Някои от жените, които живеят в Димана, не обичат комплиментите, но съм сигурна, че други заслужават да чуят всяко положително мнение за нея. Мъжете, побрала в себе си, не ги познавам толкова добре. Това, което знам, е, че колкото и да си говориш с нея, тя се запазва ефимерна и неуловима за определяне. Не й отиват етикети, не можеш да й залепиш такъв, да определиш на колко е години, да кажеш откъде е и изобщо да решиш, че това би я превърнало в по-ясна на публиката. Тя може да бъде разбрана само чрез творбите си, защото дори самата тя се разпознава благодарение на тях. Нейните публикации не могат да те съхранят безразличен. Поезията й е есенция на това, което се чувства във всички тъмни и светли тонове. Поводът за интервюто ни е, първата ѝ книга „Жената и мъжете, които бях“, издадена от „Жанет 45“. Знаех, че Димана е красив и откровен човек, но цветовете в нейните отговори бяха толкова ярки, че за момент дори успях да нарисувам няколко от образите й и да ги съхраня за себе си. Останалото от магията оставям за вас.

Мислех това интервю да бъде наречено „За котките и хората“, ще се досетиш ли защо?
Защото съм преждевременен вариант на "лудата лелка с котките"? Имам 18 и са най-безцеремонните ми учители. От гледна точка на това, че постоянно ми навират истината в очите. Учат ме на близост от разстояние. Няма притежание, няма условия, няма изгоди, само обич. Другото изумително нещо в тях е самочувствието им и елегантността, с която обичат себе си. Пълна липса на автоагресия, те просто знаят, че са най-хубавото, което имат. Колко от нас могат да се похвалят с това знание?

Когато сме говорили, си споменавала, че не искаш много очи, които се взират в теб. Твоите собствени очи взират ли се в теб самата прекалено? Какво виждаш?
Аз съм невротик. Взирам се в себе си дълго, като в прословутата бездна на Ницше. И да, тя също се взира в мен понякога. Един приятел ми каза, че имам нужда от демонолог, напълно прав е. Бойно поле съм си. Суетна съм за себе си много повече, отколкото за другите, защото те не са ми печелили битките, нито са ми раснали в белезите. Аз съм жената и мъжете, от които имах нужда. Разбрах го 27 години по-късно, но не и със закъснение.

Някой гледал ли те е, без изобщо да успее да те вижда?
Нека мислим за тези, които имат смелостта да погледнат отвъд фасадата. Ако си знаеш цената на усилията, няма как да те бутне чуждото непризнание.

Аз съм прокарала всяко знание през собственото си тяло, през всеки мускул, всяка кост, всяка пора, клетка, атом, аз не повтарям чужди мъдрости, докато не ги преработя до мои, а това става само когато оставиш живота да мине през тебе като валяк.

После ставаш, изтупваш си коленете, изправяш гръбнака и чак тогава можеш да твърдиш, че нещо знаеш.

Чувстваш ли се ограничена заради границите на собственото си тяло?
Както вече споменах, аз съм невротик и тялото понякога ми стяга. Излизала съм от него неведнъж, затова и съм получавала диагнози, за които се изписват хапчета във всички цветове на дъгата. Но знаете ли, обществото е много смешно нещо, измислило е диагнозите само за да успее да обясни даден проблем, но не и да го разреши. А аз успявам да се натикам обратно в моето тяло и това ми е достатъчно, за да го обичам, защото засега то винаги ме приема обратно. Иначе като всеки човек и аз съм тотално несъвършена, понякога се сърдя на огледалото, все по-рядко. Полагам усилия да приема белезите, тялото, глупостите си, всичко отвътре и отвън, не с идеята да ставам велика и недосегаема, а с идеята да си запазя здравето. Тялото и душата за мен са неразделни, не се идентифицирам само с едното или с другото. Тялото е територията, на която се случвам аз. Аз съм онова, което се случва на територията-тяло. Ограничения винаги има, висок скок, слава богу, също.

Думите помагат ли ти, за да надскочиш тези ограничения?
За мен писането се появи като алтернатива на хапчетата. Доста по-късно приех, че имам и талант, а талантът – във всичките му проявления – държи света за тирантите и не му позволява да падне в пропастта. Човешкото тяло, ако спреш да му даваш храна, се самоизяжда. Същото е и с душата. Ако талантът ме накара да коленича пред него, бих. Само че той никога няма да поиска такова нещо от теб.

Между другото, работното заглавие на стихосбирката ми беше "По гръбнака" и макар да го смених с друго, това е трасето, по което вярвам, че трябва да се движим всички. Представям си бог като покровител на човешките гръбнаци, който никога не им позволява да му се молят наведени.

Колко разбивания и разрушения имат мъжете и жените в теб?
Достатъчно, за да ме научат, че

когато любовта напусне границите на собствената ми кожа, а човекът отсреща не ме приближава до мен самата, трябва да сменя човека.

Това ми костваше години от младостта – да го разбера, да го приема и да започна да го живея. Защото, когато един ден се погледнеш в огледалото, попиташ кой си, а в гърдите ти, като двигател на стар запорожец, задиша липсата на адекватен отговор, няма как да продължиш по същия начин. Разбираш, че не си използвал себе си правилно, това е отвратителен момент и в същото време прекрасен шанс. Можеш да обичаш друго същество само ако разполагаш със себе си. Хулио Кортасар, този литературен космос, го е казал великолепно: " Да се хвърлиш толкова силно в себе си, че скокът ти да завърши в прегръдките на друг".
Ами, това е.

Там, в онази точка на пречупването си ли хората стават най-силни?
И да, и не. Защото има вариант просто да си останеш счупен. Никой не ти обещава непременно щастие след нещастието. Животът не ти дължи абсолютно нищо.

Ти траеш една пълна обиколка около теб самия. Дали правилно ще вземеш завоите, зависи от характера, от мозъчната ти биохимия, от смелостта и волята, от това, доколко позволяваш на другите да ти пипат волана, от това, дали си добър шофьор, търпелив и внимателен, от това, колко си поддържал колата, колко си я пренебрегвал, и от едно решение – да избереш живота или смъртта. Като имаш предвид, че грешни избори няма, има само направени.

Какво от личния ти свят и света изобщо може да те обиди, разочарова, обърка и разгневи?
Аз съм емоционална до колапс, обиждам се, разочаровам се, обърквам се и се гневя от всичко. След около 5 минути ми минава.

Дишам през корема и си повтарям, че всички ще умрем, но на друга дата.

Не знам кое от двете твърдения ме успокоява повече, но знам, че емоциите не се складират, а се изживяват. Напълниш ли склада, спираш да чувстваш. А безчувствеността е най-високото ниво на болка.

Какво разплаква жените, мъжете, всяка същност в теб?
Красотата ме разплаква, защото тя е нелечима. Иначе нещата, за които обикновено другите плачат с тъга, мен ме гневят. Плакала съм и от безсилие, разбира се. Имах един момент, в който се срутих на пода и си казах, че повече не мога. После събрах всички мъже и жени в мен, обсъдихме го и племенният съвет реши, че човек винаги може още малко.

Болката помага ли за метода на работа, раните превръщат ли се в твои музи?
За мен писането е своеобразен завод за рециклиране на скръб, така че пиша предимно за онова, което искам да преобразя, на което искам да отхлабя хватката. Болката не е муза, а двигател, не ме вдъхновява, принуждава ме да действам. Не философствам с поезията си, нито се опитвам да разгадавам някакви вселенски тайни, просто си превеждам емоцията на човешки език. Стихотворенията ми са към "него", онзи, който реално съществуваше някога, онзи, който въобще не беше там, онзи, който вероятно един ден ще бъде, и онзи, който никога няма да е.  Живи и здрави да са и четиримата.

Защо поезия?
Харесвам есенцията, затова. Поезията е да поведеш думите по краткия път, което лично за мен бе дългият, докато се науча да намирам важното. Писала съм и проза, но се изгубвам между толкова много думи на едно място. Ако в главата си превъртя, да речем, писмо, което искам да напиша до някого, ще го мисля два часа, два километра ще е дълго и накрая ще взема телефона и ще му пратя есемес: Обичам те. Защото писмото, в есенцията си, ще казва същото, само че с много, много думи. Опитвам да спестявам това на хората и себе си. Представям си литературата като мишена, в която всеки се цели тук и там, и в тази мишена десетката е поезията.

Как подреждаш творбите си?
Като стаята си – никак. Импулсът е водещ при мен, ако едно стихотворение не ми се "яви" цялото, рядко мога после да го закърпя от отделни парчета. Получава се, но кръпките личат. Тревогата ми прозира и в писането, не съм подредена, но се опитвам да бъда чиста.

Хора, които са ти повлияли и които още ти влияят?
Повлиял ми е всеки, който ме е довел до емоция. Един с обърнато внимание към мен, друг с обърнат към мен гръб. Разбира се, има писатели и поети, които са ми давали пример и вдъхновение, научавала съм много от тях и преди да започна да го прилагам, съм го забравяла. Това е истинският урок.

Какво би препоръчала да прелисти българският читател?
"Балада за Георг Хених" на Виктор Пасков. През мен са минали изумителни книги, но винаги се сещам първо за тази. Тя е тънка книжка, около стотина странички и малко. Плаках от тъга и радост едновременно. Няма какво повече да кажа за нея, катарзис е. Позволете си го.

Стигат ли ти думите? Изобретяваш ли думи, за да опишеш чувство, причинено и изживяно в реалността от въображението?
Думите са повече от достатъчно. Не си измислям нови думи, измислям нови роли на старите. Харесва ми простотата във всичко, в писането – особено много, но това се случи, след като вече имах достатъчно богат речник, за да си позволя да пиша опростено. Дай ми един чайник и ще ти напиша стихотворение за него, дай ми птички и тревички, и ще зарежа всякакво писане, за да отида при тях. Те са поезия сами по себе си, няма нужда да ги пренаписвам. А за горкия чайник никой не се сеща. Паля печката, слагам чайника на нея, водя една баба в кухнята и нещата се случват.

Когато пишеш, какъв читател си представяш, ако си представяш някакъв читател изобщо? Коя е идеалната публика?
Никого не си представям, честно казано. Но знам, че ме четат тези, които разпознават неказаните си думи в моите. Ако те не са преминали през същото, ако нямат сходен поглед върху живота, ако не ги бодва в слънчевия сплит от нещата, от които ме бодва и мен, няма да четат.

На хората не им дреме за твоето страдание, разлято из редовете, ако то не е и тяхно.

Ще открием ли достатъчно нежност в жените и сила в мъжете, които да заситят глада ни за качество в твоята книга?
Въобще не знам какво ще откриете. Ще ми е любопитно да узная, след като вече сте го открили. Книгата очаква своята чудна рокля – корицата, както и няколко илюстрации, пришити в хастара й. Всеобщите ни планове с екипа на издателство "Жанет 45" са в края на август книгата да е факт. Всичко се случи много бавно, в най-хубавия смисъл на думата. Не направих никакъв компромис с желанията и цялостната си представа за визия и съдържание, което ме радва. Това е първата ми книга, от която вероятно един ден ще се срамувам. Нямам търпение да дойде този сладък момент.

На какво място трябва да постави себе си един човек в живота?
На първо. Повтарям го постоянно, защото все още го уча, не е като да съм го постигнала, обаче открих, че това е истината, която ще ти изцели живота. И под "изцели" имам предвид, че ще го направи много по-поносим. Няма да живееш в приказка, но ще живееш, което, съгласете се, не е никак зле. Ако губиш някого, страдаш, защото си се идентифицирал с него, и сега, когато него вече го няма, си никой, нямаш лице, нямаш име. А хората си отиват, умират, напускат ни, отдалечават се, деца, родители, мъже, жени, приятели и ако те са били на първо място, зейва една огромна пропаст между теб и теб.

Разберете, вие сте най-доброто, с което разполагате, единственото впрочем.

И сте началото на всички, които ще се случат в живота ви. Можете да имате и себе си, и тях в същото време. Аз лично предпочитам да си оставям по някое малко демонче, което да ми пише стихотворенията, харесвам си слабостите, просто гледам да не се заседявам твърде дълго в покоите им.

Обичаш ли да пътуваш и какви са хоризонтите, които виждаш пред себе си?
Когато бях малка, баща ми веднъж посочи линията над нивата на баба и ми каза, че се нарича хоризонт. Тогава си мислех, че това е единственият хоризонт в целия свят, че го притежаваме и върви, да речем, заедно с нивата. После разбрах повече за хоризонтите и пътуванията, както и за това, че понякога колкото по-настървено вървиш към нещо, толкова по-далечно става то. Иначе, да, обичам да пътувам, но не повече от 4 часа, защото не мога без цигари.

Ако някой те срещне на улицата и има нужда от твоите думи, какво ще му кажеш?
Лято е.
Не (се) наранявай.
Важи и за останалите сезони.

Пам си говори само с интересни хора. Виж откровеното интервю на един спретнат човек – Константин Трендафилов.