(Не) Бъди сантиментален
Живей. Обичай. Смей се. Плачи. Какво толкова?!
Ежедневният ми маршрут преминава покрай зоомагазин. Често забелязвам как дори възрастни хора със строг вид се спират, за да се порадват на зайчетата и кутретата зад стъклото. Гледат ги с по детски искрена усмивка, а после изведнъж се засрамват от погледите на забързаните минувачи.
Поглеждат надолу, слагат си маската на престорената заетост и продължават по улицата една идея по-рязко, отколкото е необходимо.
В такива моменти ми се ще да им извикам, че няма нищо срамно в това, което правеха допреди малко. Че е много готино да забелязваш малки, наглед незначителни, но зареждащи с оптимизъм неща. Че аз също вися по половин час пред витрината и зяпам как малките зайци се учат да тичат, как се наслаждават на резенче морков, как се сгушват едно в друго, когато навън вали… Не са сами, не са единствените, които се разтапят от гледката. Просто точно в този ден бързам. Но все не събирам смелост.
Приели сме, че емоционалността е нещо, което трябва да крием от останалите. Обратното е все едно да излезеш по гащи навън. Всъщност не. Още по-неприемливо е. Защото поне през 2004 позабравените модни тенденции извадиха доста гащи на показ, а откритото изразяване на емоциите никога не е било на мода.
И това е напълно разбираемо, защото изразяваме моментните си състояния по не особено стилен начин. За разлика от филмите, които ни показват звънлив кокетен смях, в реалността искреното веселие включва леко грухтене и почервеняване на лицето. А нежно стичащите се по екрана сълзи обикновено не включват сопол над горната устна и подути, мътни като на санбернар очи.
Въобще по филмите всичко е по-различно. Приятелите на главния герой го утешават с две-три мъдри слова на място и братска прегръдка. А твоите въртят очи и питат с досада "пак ли тоя, бе?", когато споменеш името на бившия ти. Кино семействата пък са сплотени и задружни. Нонстоп си повтарят, че се обичат и подкрепят във всичко, а твоето семейство ти повтаря да изхвърлиш тия дънки, защото изглеждаш като хамбургски салам в тях.
Ако споделиш с някого, че коледната реклама на Coca-Cola с полярните мечета те просълзява от умиление или че знаеш всяка реплика от “Смело сърце”, вероятно ще те изгледа с отвращение.
Понякога всичко това е за наше добро, друг път толкова се престараваме да се държим логично и хладнокръвно, че убиваме всеки хубав момент от живота си.
Докато с компанията ти зяпате изгрева, все се намира по един засрамен романтик, който не издържа на магията на гледката и започва да плямпа глупости, за да се направи на корав. Понякога това си ти.
Никой не казва, че трябва да се превръщаш в двойник на Тити Папазов. Достатъчно е следващия път просто да се усмихнеш на детето, което ти се плези в метрото. Спокойно, не изглежда глупаво, мило е.
И да се обаждаш на баба ти без повод. Ако си по-смел, може и да й кажеш, че ти липсва. Дори да те попита пет пъти дали всичко е наред и дали не си си падал на главата скоро, да знаеш, че с това ще й сгрееш душата.
И може да хванеш съпруга/та си за ръка, докато вървите навън. Какво толкова, дори хазяите ми го правят, а са на по 80. Не е лигаво, не е сантиментално и, о, никак не е излишно.
Чувал си го хиляди пъти, но ще го повторим. Животът е кратък.
Смей се, без да си слагаш ръката пред устата, реви с цяло гърло, пей и скачай, когато си щастлив, и хвърляй предмети, когато си ядосан.
Какво толкова може да стане?
редакторите
