Нещата от живота

Актьорът в откровен разговор за изкуството да бъдеш

Животът на Димитър Маринов е идеалната съвкупност между балканската упоритост и сбъдната американска мечта. В киното и извън него Димитър Маринов е постигнал това да бъде човек на света. Пращаме въпросите си отвъд границите ни с надеждата да разберем как е възможно това. Как влияе отражението в отблясъка на наградата „Оскар“ върху личността и има ли право артистът на свободно време. Разговорът с Димитър Маринов тук:

Освен че гласът на Димитър е прекрасен и вълнуващ, българският му език е кристалночист и живописен. Затова нека започнем от тук. Как след толкова десетилетия в Америка българският Ви език е все още прекрасен?

Българският език никога не може да се промени – той е роден. Това е един болен въпрос. От гледна точка на това, че вече близо 29 години съм в Америка, видял съм много българи. Много българи са дошли, много са си отишли. Америка не е за всеки. Обикновено промяната на езика се появява само при завръщане в България – проява на комплекси. Което за мен е унизително, от една страна, а, от друга, е и много смешно. Но истината е, че българският език е български език и ако не си дошъл преди 12-ата си годишнина тук, промяна в езика просто не може да има. Всичко друго е една поза и демонстрация на лош вкус.

Към днешна дата покрай работата Ви колко още езика усвоихте?

Езикът, с който аз дойдох в Америка, беше руският и говорим немски, тъй като съм работил в Берлин, но вече с времето е поизбледнял. След това работих в Коста Рика и там научих и испански. Така че мога да твърдя, че това са три и половина езика, които владея добре.

А какво ново сте готов да научите в името на киното?

Странен въпрос.

Ние учим непрекъснато, независимо дали е в името на киното или в името на театъра.

Както казваше проф. Азарян „Ако няма какво да кажеш, не излизай на сцената“.

Във всяко едно изкуство се учи онова, което искаш да предадеш на другите. За мен най-важно е до каква степен мога да бъда добрият партньор. Ние в киното и в театъра, а и в живота си партнираме с различни хора и за това е най-полезно да се научим да бъдем добри партньори.

Кино или театър?

Тук се опитвате да ме подведете. Разбира се, аз съм театрал. Обожавам живата публика. Най-ценното на театъра е, че всичко се случва само веднъж. Нямаш право на грешки. Само вътрешна енергия и концентрация. Публиката и затаеният дъх.

Киното от своя страна е съвсем друго изкуство. В театъра продукт няма. Един спектакъл свършва там, където е започнал. Докато киното се запечатва и може да се гледа отново и отново. Обожавам и двете по свой самостоятелен и уникален начин.

След толкова много пътувания намерихте ли място, което да искате да посещавате отново и отново?

Повярвайте по-лесно е да споделя къде не съм бил, отколкото където съм бил. Има прекрасни и уникални места, където винаги бих желал да се върна, да посетя. Но

едва ли има място на този свят, където аз бих останал завинаги.

Това е извън моя характер. В момента имам място, имам дом, където е семейството ми и работата ми. Може би мястото, на което един ден бих се застоял за по-дълго, с уважение към всички мои приятели и съграждани, мястото не е София, а Пловдив. Не знам защо, но това е градът, в който дори просто разходката, по която и да е улица ми дава едно специално усещане. Такова бе и усещането ми, когато отидох за първи път във Виена. И до днес, когато отида там, това е град, който не ме кара да се чувствам удобно, а ме предизвиква.

А пътувате ли още към себе си?

Това е въпросът, на който няма отговор. Всеки пътува към себе си всеки ден. Вече има 70 – 80%, в които се познавам, знам в коя ситуация как ще реагирам, но винаги я има изненадата. Тя може да дойде от различни места, та дори от стари приятели, от провокации. Искам този път никога да не свършва, защото, ако това пътуване към себе си приключи, то моето себе си също ще е свършило.

Най-големият гаф на сцената или по време на кастинг е…

Ние, артистите, често се гордеем с гафовете. Те винаги се случват. Първият, за който се сещам, е отпреди много време. През 2006 играех в Академията в Сан Франциско в спектакъла „Казанова“. Може би най-големият спектакъл, в който съм играл. Там сред 107 души кастинг именно аз грабнах главната роля. Това беше един дълъг спектакъл, по време на който ние, актьорите, не излизахме от сцената, сами преправяхме декорите, гримирахме се, танцувахме, сменяхме костюми, пеехме оперни арии и всичко, без и за секунда да напускаме сцената. Наистина уникален спектакъл. Имаше една сцена обаче, в която старият Казанова вече е отшелник в библиотеката, за да пише своите мемоари. В една от сцените той, след като си взема вана, се загръща с хавлия и започва един сърцераздирателен монолог. Най-страшното беше, че болшинството от публиката бе професионална – театрали и кинаджии. Та пред тези хора от гилдията, точно някъде по средата на моя монолог, за мое учудване аз забелязах опулените им някак очи и някакъв необясним смут. В този момент, загърбвайки за момент зрителите, аз излязох от образа на Казанова и за секунди се върнах в тялото на Димитър Маринов. Хавлията не бе успяла да обгърне цялото тяло и се оказа, че Казанова е бил частично оголен под кръста. Естествено, позагърнах се и завърших монолога. После преживях всичко с много смях, но споменът е още жив.

Относно кастингите аз съм много дисциплиниран. Гаф не съм имал, но съм сгафвал кастинг. Един път бях объркал мястото за кастинг и се озовах не на този, за който бях подготвен. От професионална етика и добри маниери никой не ми го каза директно. Комисията реши да не го сподели. Те дори ме изслушаха. Аз играех силно драматична роля, а кастингът бе за комедиен фарс. Разбира се, щом свърших, избухна смях, аз се притесних, но всичко завърши с усмивки и мили спомени.

Бихте ли преживели отново един ден на уличен музиканти артист? И къде бихте искали да бъде?

Откровено казано, това е много болен въпрос.

Аз съм свирил и играл по улиците на Европа много. И ако трябва да бъда откровен, не един ден, а една цяла година бих бил уличен музикант и артист.

Защото това беше единственото време, в което аз бях абсолютно свободен да правя точно онова, което искам, което мога. Да показвам изкуството точно както аз го чувствам. Тъжно ми е, че към днешна дата няма къде да бъдеш изобщо уличен артист! Европа не е същата. Тази Европа, в която съм живял, в която съм творил. Обединението на Европа обезличава нейните държави като индивидуалност и традиции – това е моето мнение. Сега Европа е един много объркан миш-маш. За сега правят изключение само малките градове, които все още успяват да запазят своята автентичност и уникалност. И Берлин, и Рим, и Виена, и Амстердам не са тези градове, които бяха – обикалял съм ги много. За мое голямо съжаление трябва да кажа, че от обединението и загубихме. България също смятам, че трябва да спре да се стреми да прилича или подражава на Европа, а да запази себе си и своята автентичност, която и ние трябва да пазим.

С Европа партньор, а не дубльор.

Песента, която винаги си пускате, когато сте щастлив, е…

Може да прозвучи малко странно, но смятам, както впрочем Шекспир е казал, че когато човек е щастлив, става малко глупав. Затова, когато съм в добро настроение и се чувствам успял, тогава слушам една много странна за това настроение песен на моя асистент-преподавате във ВИТИЗ Тодор Колев и това е песента „Фалшив герой“, която за мен завинаги и всячески ще бъде верую.

Любимото българско стихотворение или разказ?

Обожавам българската класика и ми липсва. Странно е за мен, че в България българският театър и кино не правят по-често българска литература. Но вярвам, че и това ще отмине и ще се върнем към нашите автори. Има едно стихотворение, което за мен е свято – „Моята молитва“ на Христо Ботев. А що се отнася до разкази, това е един разказ, който съпътстваше и престоя ми по време на „Снимка с Юки“. Този разказ е толкова съвременен  и плашещо актуален днес. Говоря за „Гераците“ на Елин Пелин. Не бива да допускаме сюжетът му да бъде актуален и към днешна дата.

Най-важният урок е..

Повечето професионални уроци ги научих в България. Но най-важният е един, който научих във Видин, още в началото на кариерата ми. И до днес го разказвам и на моите ученици. Ролята ми беше на младо момче алкохолик, което все пак прави и хубави неща. Първата ми репетиция беше много фатална за мен. Бях само на 22. Не знаех много. Режисьорът ме дръпна настрани и каза, че вижда, че се старая, но играта ми на пиян е много фалшива. За мен това беше голям срам. Излязох от театъра и отидох да изпия една бира, за да ми мине. На една маса в кафенето седеше сам известният актьор Любомир Киселички, който гостуваше във Видин. Отидох при него и казах: „Г-н Киселички (тогава другарю), искам да Ви стисна ръката и да ви поздравя!“.

При което той ме покани и както сядам, ме поглежда и пита какъв е проблемът. Веднага бе усетил, че страдам. Разказах мъката си, че трябва да играя пиян, а не се получава, защото до момента не бях пил твърд алкохол и не бях се напивал. Той без колебание ми каза: „Значи за такъв проблем трябва алкохол! 10 – 15 минути преди да излезеш на сцената, пийни си една голяма водчица и като излезеш на сцената, ти ще си пиян“. Аз бях зашеметен и попитах с недоумение: „Но по-късно имам и друга сцена, в която не бива да съм пиян. Как ще стане?”. Тогава Киселички заключи:

„Значи за такъв проблем трябва талант!“.

Тази вечер с него пропих твърд алкохол и се напих. И направих ролята.

В САЩ Вие преподавате в Bernard Hiller Studio. Да ви очакваме ли и тук?

Засега от никого все още не съм официално поканен. Има желание и подхвърлени идеи, но за момента са само под формата на приказки. Аз не обичам да говоря за неща, които не са потвърдени. Но ще бъде огромно удоволствие за мен.

Това, върху което аз работя, е да направя майсторски клас по театър и кино в България.

Желая да представя и практикувам с начинаещи студенти-актьори. Американските методи на подготовка и техники за кастинг, които смятам за универсални. Но определено не е толкова лесно да се направи. Много хора имат желанието, но не се взема предвид колко е трудоемко и ангажиращо да се осъществи, най-вече финансово. Но пък много американски преподаватели вече са гостували и гостуват тук, а преподавателят Димитър Маринов все още не. Онова повече, което мога аз да дам, е нещо, което който и да е Американски колега не може – личният пример.

Съществува ли изобщо за Димитър Маринов понятието свободно време в живота и имате ли любимо хоби?

Разбира се! Всеки сам трябва да го намира. В свободното си време се грижа за дома, обожавам да готвя, имам диплома за майстор-готвач, играя и се забавлявам с децата. Но хоби определено е писането. Все още не го споделям публично. Споделям моите стихотворения и разкази само с когото има смисъл. Рисувам, чета, но и голямо време ми отнема подготовката за работата с моите студенти. Аз съм гост-асистент и преподавател в Bernard Hiller. Това е мястото, където са започнали звезди като Леонардо ди Каприо, Камерън Диас, както и самата Лейди Гага се готви при него преди „Роди се звезда“ и много други.

През свободното време прекарвам любими мигове и с моето куче, което е смесена порода между шарпей и немска овчарка и което аз осинових преди 2 години. Режисирах един спектакъл в един пустинен град до Сан Диего и там съвсем случайно спрях за кафе и една възрастна жена дойде при мен и ме пита дали обичам кучета. Влюбих се в него в мига, в който ми го показа. Голямо куче е. Кръстихме го Баркли, което идва от черна кора на дърво. Много дисциплиниран. Историйки с него имам безброй, а децата на квартала го обожават. Той им е постоянният пазач и забавление.

В „Зелената книга“ Вашият герой е  много мъдър и търпелив, внимателен към чувствата на Дон Шърли и околните. Успявате ли Вие в живота да бъдете такъв и уцелвате ли времето за бунт?

Наистина героят е мъдър и търпелив, но това идва от това, кой е той. Той се е научил на търпение. Дали аз успявам? Между другото аз съм известен на широк кръг приятели, че ако нещо шокиращо се случи, то аз ще запазя самообладание. Преживявал съм много страшни моменти, но не мога да си обясня как и защо точно в най-тежките ситуации го няма този шок и стрес и успявам да съм с трезв мозък, да овладея момента и да помогна. Но страшното идва по-късно. Тогава осъзнавам и дори се влудявам от вече случилото се. Може би това се дължи на всичко, което съм преживявал. Със сигурност и на времето в затвора, където се научих да преживея всичко и че винаги е важно да оцелееш и помогнеш.

Аз не съм бунтар, но съм човек на правдата.

Винаги съм бил за спазването на закона. Дори си спомням, че екзалтацията преди демокрацията не беше ясна за мен. Студенти се спускаха с въжета от покрива на Софийския университет и никой не ги подкрепи. Всички останали не смееха да направят нищо. И в един момент, когато това т.нар. бунтарство стана разрешено, всички ги последваха. Това не е бунтарство. Бунтарство бяха събитията на „Кристал“ през октомври ‘89, когато аз също лично говорих с кореспонденти на „Свободна Европа“. Аз бях само на 24 години, но не ме беше страх да бъда там, защото знам в какво вярвам. Една отстояла малка група ни понабиха, натовариха ни на рейс и ни изхвърлиха някъде извън София сами да се оправяме. По-скоро аз съм за отстояването. И към днешна дата смятам, че нямаме нужда в България да се обвиняваме, да се бунтуваме. Ако ние успеем да намерим общ език и цел, както е в „Зелената книга“, то със сигурност ще успеем. Ние сега

стоим на дъждовната кална страна на улицата, а си мечтаем за слънчевата. Че тя е там, зад ъгъла – просто трябва да погледнем.

Какво се случва след наградата „Оскар“?

Наградата е резултат на добре свършена работа. Не бива да бъде цел. Важна е. Кара те да се чувстваш признат. Но в крайна сметка, дори да имаш „Оскар“, това не е всеобщо признание, а решение на група хора. Наградите са важни от гледна точка на това, че донякъде дават нови възможности. Страшното обаче е, когато си избран по престиж, а не по качества. Това, че не си спечелил „Оскар“, не те прави по-лош актьор. Както винаги казвам, важно е да си вършиш добре работата и да се разбираме като хора, като творци.

Колко често си задавате въпроса to be or not to be?

Непрекъснато. Това е животът на един творец. Актьорското майсторство е начин на живот, а не професия. Постоянно се питаш дали това или нещо друго. Трябва да си естет, да имаш вкус, да си наясно с това, кое е традиционно, а и кое е модерно, и отгоре на всичко да си различен, но оригинален – свой. Постоянната борба, която се крие в това to be or not to be, това е, което те държи жив. И

колкото повече грешки се правят, толкова повече се поправят.

Но като човек дали съм си задавал въпроса да бъда актьор или не, никога не е стоял. Това е поличбата ми.

Изиграли сте много разнородни роли. Има ли дрехи на образ, които все още не бихте могли да свалите?

Всяка една роля е характер, който съм изживял. В театъра е нямало роли, които да не харесвам. Дори когато някоя роля не е била примамлива за мен, аз съм я превръщал в такава. Може би още в самодейния театър, когато бях на 18, изиграх поета Драгалевски в „Двубой“ на Вазов и просто и до днес това е българският образ, който няма да сваля от себе си. Този образ просто показва криворазбраната идея за творец писател, но и цялата криворазбрана система, властвала тогава.

В работата ми в САЩ това е ролята на Казанова, където аз бях Казанова в две различни възрасти: средна и старческа. Също уникална бе ролята ми в мюзикъла Oliver, където играх Fagin – попечителя на всички деца крадци. Това е спектакъл, който аз и режисирах. Бях единственият възрастен в този спектакъл. Моите партньори бяха 48 деца от 6 до 18-годишни, а и затова тази роля ми е изключително скъпа.

Какво съветвате всички Ваши студенти, ако магията на сцената не се получи? Как да се справят?

Едно нещо, което е много важно за всеки млад човек, е да скъса със своето минало. Да не го пренася в настоящето.

Защото в миналото всеки един от нас е правил това, което е трябвало да върши и му е казвано какъв и кой е от родители, учители, приятели. Но в крайна сметка кой си ти не трябва да е етикет, залепен от някой друг, а определен единствено от теб. Ако хората не те приемат и харесат такъв, какъвто си, то не е толкоз важно. Специално за актьорите е по-важно да бъдат уникални, да бъдат различни – собствени. И точно заради това хората може да не ги приемат, но отиват да ги гледат и тогава ги харесват. Това е нашата сила и това повтарям непрекъснато и на моите студенти. Така ти не можеш да имаш конкуренция, защото няма друг „теб“! А ако нещо не се получи с магията на сцената, то това е знак за пропуски. Или не е била достатъчна подготовката, или вярата. В изкуството няма правилно и грешно и това е хубавото. Желанието не бива да бъде да се харесаш, а да си вършиш работата. Ако има проблем, то изходът е в импровизацията. И там да преоткриеш връзката между искам, вярвам, правя и се получава. Това се случва, когато си честен със себе си. Публиката винаги ще прости грешка, ако откровено я признаеш, но никога, ако се оправдаваш и прикриваш.

Бихте ли променили нещо в света на киното? А света като цяло?

Аз лично нямам силата да променя много в киното – аз съм просто актьор. Киното, за което копнея, е киното класика. Копнея за онова кино, което ни пали, което ни вдъхновява. Не искам да кажа, че няма нужда от екшъните. Но това, което най-много ми липсва, е чистотата на взаимоотношенията. Това, което не ме хваща, е когато нещата са прекалено натоварени, понякога твърде измислени, друг път непомислени. Да, изкуството трябва да отразява живота, какъвто е, но без скучните моменти в него. Обаче хората днес са твърде концентрирани върху киното като моментно забавление, а не като усещане, като замисляне, като запитване или откриване.

Липсва интелектуалният разговор между кино и зрител.

Киното се променя спрямо това, от което хората имат нужда. В крайна сметка ние, актьорите, сме последните, които ще променим киното, но можем да споделяме мнение и да се стараем да допринасяме със скромната си част. Промяната най-вече зависи от продуценти, режисьори, нагласи и… политики – тъжно е да го кажа. Например Netflix сега почва да диктува правилата в киното и това прави някои хора много щастливи, други – не.

Относно света аз мога само да искам да бъда достойна част от него. Това, което най-силно желая, е да няма поляризация. Хората са се хванали за гърлата заради политиката и забравят за изкуството, традициите, стойностите, за света като свят. Всичко се движи около клюки, омраза и интриги. Все по-често нямаме право на свободно мнение.

Искам да затворим емоционалните си екзалтации в мазето и да си спомним, че ние просто сме хора и изборите, които правим сами за себе си, са избори, които правим за всички.

Когато кажеш, че не ти пука за „другите“, не се замисляш, че ти си от „другите“ за тях… Нека се върнем към подаването на ръка. Светът е прекрасен, такъв какъвто е, защото е различен. Имайте респект и уважение! Затова се радвам, че ги има международните фестивали, за да се докоснем до „различното“ и в него безпристрастно да оценим доброто и заедно да се стремим към по-доброто. А то живее и дарява само чрез любов, разбиране и сдружение.

Димитър Маринов: портрет на една мечта

Зелената книга: на път за расистки клишета

Какво се случва в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв