Свободата на градските хора не живее в блок, не се заключва и няма ограда

С „Имам една мечта” започва речта си за човешкото достойнство големият Мартин Лутър Кинг. И аз имам една мечта. Малка, свята, моя. Не касае целия човешки род. Не е за добруването на моите братя. Тя е за моето човешко достойнство, за моето изконно право на щастие и самоосъществяване. За това моето преди лягане и в момента на моето събуждане да мога да си кажа – „Това съм аз, това е моят живот, пълнокръвен като чиста река, която тече през голямата плетеница на животите на хората, които обичам. Това е моят път и аз заставам зад всяка крачка и я приемам в сърцето си с щастие. Защото това е моят път и живот и аз ги обичам и не съжалявам за нищо. Нека бъда!”

Мечтая си аз и ти да отидем да живеем в малко родопско село. Няма да вземем много багаж, само основното – себе си и своята светлина, защото сме успели да я запазим въпреки чернилката на дните, които ни ограбват и правят по-малко хора, по-малко достойни и по-малко нас. Дрехите си и красивите рокли ще подаря на тези, които са имали по-малко от мен, защото там, където отиваме, няма да имам нужда от облекло, за да бъда приета и харесана. Парфюмът ми, моето пето сетиво, също ще подаря, защото там, където сме се запътили, ще ухая на полски цветя и свобода. Ще приготвим багажа си без съжаление и горчилка, без тежък сантимент на раздяла и за първи път в живота ни – без излишества. Всичко ще бъде готово за един час – чиста памучна блуза, ленена рокля, прости сандали, усмивка. Ще заключим вратата на предишния си живот, ще излезем от апартамента на централната улица, от който се чуваше старият саксофонист в парка (тези мелодии ще ми липсват) и ще предадем ключа на тези, които ще живеят стария ни живот. Погледите на неразбиране ще посрещнем с чиста детинска радост и няма да обясняваме, че отиваме там, където няма вече да плащаме за всяка придобивка с часовете от нашия живот, ще вземаме само колкото ни е нужно и ще даваме много повече, защото така сме решили, а не защото трябва да печелим.

Ти и аз, като първите хора, хванати за ръка деца, избягали от игра, която повече не им харесва. Родени в тази игра и изгубени в нея, дълго време непознаващи друга – с по-честни правила и с по-щастлив изход.  Разбрали, че изборът все пак е наш и никой не може да ни го отнеме.

Открили своето човешко достойнство и своя глас в един свят на твърде много комуникация и твърде малко истинско докосване, твърде много деколтета и твърде малко истинско разголване на душите ни едни пред  други.

Твърде много жици, опасващи твърде раними човешки маски. Твърде много клик, клик, клик, твърде малко ОТклик. За първи път се чувствам намерена след толкова много лутане. Ръка в ръка, пречистени вървим по улици и начини, които вече не ни принадлежат, към парче българска земя, което ще бъде нашето всичко. И ние един на друг – повече от всичко. Като първите хора към нашия Ноев ковчег, към нашата свята земя, нашата утопия.

Знам, че ще ни бъде трудно в началото. Знаеш, силата на навика понякога е по-мощна от тази  на щастието да намериш истинския себе си. На мен ще ми се прище след седмица да мога да мина по „Шишман“, да изгледам филм в "Одеон“, да изпия чаша розе с момичетата, да говорим глупости, да си купя някоя блуза с 10-до-6 парите, изкарани пред екрана на офисния компютър. Блуза, която щеше да потъне в гардероба ми и никога повече няма да се сетя за нея, защото и без това щастието да си я купя е било мимолетно. Ти ще потъжиш за момчетата, за празните ви приказки на бара и споделените ви мъжки погледи. За мачовете, за семейството ти, за успехите ти на работа, които те караха да се чувстваш голям за ден и после свит отново в продължение на седмици. Но ръката ми в твоята, погледът ми в твоя – никога не сме били толкова сигурни в нещо.

Сега аз ще пиша и няма да се събуждам уморена сутрин. Сега ти ще ходиш за риба и няма да си така ядосан вечер.

Ще бъде трудно, ние сме градски деца, знаем това. Няма да се събуждаме с аларама. Ще се събуждаме с петел на двора и слънцето през прозореца. Денят ни ще бъде с дължината на деня навън – от зората до последните лъчи. Като първите хора, нашите жизнени цикли ще се хармонизират с природните. Отново ще има истински сезони. Истинска храна, истински въздух. Моите нокти вече няма да са лакирани, защото освен розовите храсти, които ще посадя аристократично, няма да се страхувам ръцете ми да са в земята, докато гледаме сами доматите, морковите, чушките, които ще сложим на масата вечерта. Отново ще има истински цветове, обещавам ти, истински аромати, истински вкусове, истинска топлина от дърво, истински зими. Обещавам ти.

Когато се запролети, ще поканим най-скъпите на сърцата ни приятели, ще сложа покривка на червени квадрати и ваза с макове, ще направя дъхава проста салата, селско козе сирене и мляко с дебел каймак. Те ще се пошегуват, че сме глупаци и ще ни разкажат какво пропускаме. После ще споделят за сивотата и обезличаването, аз ще им изкарам да прочетат писмото на Буковски, което винаги държа на близо, защото то е точно като острие на бръснач.

Ще замълчим всички и ще се загледаме пред себе си, без да виждаме за момент зеления цвят на ширналите се поля пред нас – без блокове, без огради, без ключалки. Ние ще разбираме тях и те ще разбират нас.

„Имам една мечта” беше казал Лутър Кинг. Сега го казвам и аз.

Извън града ще успееш ли да превключиш на режим "живот"?