Музикалното пътешествие Trentemøller

Пристрастени към датчанина ти пускаме няколко парчета и разказваме...

При споменаването на Trentemøller има два варианта – или името не ви говори нищо, или знаете отлично за какъв вайб и саунд иде реч. Както вече се досещате, следва пропаганда, но изцяло във ваша полза. Обещавам.

Ще започна отдалеч, понеже съм доста пристрастна към датчанина с осемдесетарска прическа, имащ навика да застава зад пулта с тишърт на Bauhaus. Ето какво споделя за него познатият на българската публика белгиец Lunår: “Електронната музика преплита вдъхновения от различни жанрове с миналото и настоящето. Първото парче, което чух, беше Take Me Into Your Skin на Trentemøller. Именно оттам тръгна всичко”.

Има вероятност този трак да ви се стори твърде ембиънт, затова предлагам да си припомним ремикса на What Else Is There?, с който норвежците Röyksopp неизменно присъстваха в денс клубовете през далечната 2007 г. А може и вече да сте чували нашия човек в саундтрака към лентата на Алмодовар „Кожата, в която живея” или пък в нашумелия сериал на Сорентино “Младият папа”.

Ако и това не е достатъчно, изваждаме тежката артилерия – през 2013 г. Trentemøller подгрява турнето Delta Machine на Depeche Mode. Поканата идва лично от Martin L. Gore, който е силно впечатлен от съвместната им работа по ремиксирането на сингъла Wrong две години по-рано. За гарант на енигматичния мюзикмейкър остава да добавим не кого да е, а самия Дейвид Линч, сдобил се със синт-поп версия на Pinky‘s Dream – стопроцентов музикален сюрреализъм с нечовешкия глас на Karen O.

Суперлативите по адрес на Anders Trentemøller никога не са излишни – така се получава, когато притежаваш тънкия усет да смесваш различни стилове, придавайки им нов характер. И понеже си адски добър, боравиш с умишлено предизвикани носталгии по златните времена на ню уейва и постпънка, а накрая дори и феновете на минимала остават доволни.

Дебютният му албум The Last Resort излиза през 2006 г., след десетина години гравитиране предимно около инди стилистиката. Критиката веднага забелязва новаторството, но е затруднена да етикетира еднозначно неговото звучене. Ремиксът на Moan, втория сингъл от албума, се превръща в абсолютен хит – динамична и танцувална амалгама от синтове, барабани, китари и меланхоличен женски вокал, плюс нестандартен видеоклип. На живо, с добавени елементи от Lullaby на The Cure, парчето е в състояние да екзалтира дори и най-вялата публика.

Като стана въпрос за лайфове, в момента успешно тече турне, промотиращо последния албум Fixion. Отнесен и леко мрачен, той се явява естествено продължение на предходния Lost от 2013 г. Почеркът на талантливия датчанин се отличава с жанрово разнообразие, без да е притъпено усещането за приемственост между отделните албуми.

Тайната се крие в нагласата на Trentemøller към творческия процес: “Не ме бива особено в изразяването на чувства и мисли с писане, затова всичко излиза наяве чрез музика…Тя е отражение на личния ми живот и предпочитания, които не са константа във времето. Когато пристъпя към следващ албум, нещата постоянно сменят формата си, докато изкристализират… Работната изолация в студиото – обожавам тази самота, тя много ми помага”.

Въпреки декларираната самовглъбеност в никакъв случай не си представяйте интровертно one-man show зад пулта. Освен че често кани гост-музиканти, Trentemøller си има и банда, с която неуморно обикаля по света – над 300 участия заедно в актива.

Настоящата вокалистка Marie Fisker напомня до известна степен на Dolores O'Riordan от The Cranberries – хипнотична, леко дрезгава бленда в комбинация с китара и загадъчно присъствие.

На сцената Trentemøller и компания демонстрират заряд и ритуалност, които завладяват мигновено и трудно ще ви оставят безучастни. Не пропускайте наелектризиращия сет от фестивала Roskilde през 2014 г.

Още музика в ново измерение: Tokyo на Рут Колева.