Всяка жена е вдъхновяваща и по правило – вечна!

I'm Every Woman ни тананика Aretha Franklin, докато онази необяснима магия в нас носи токчета и перли, отхапвайки дюнер на Попа в два през нощта след партито с онзи мъж. Женски му работи… и по правило – вечни

снимки: Стиляна Иванова модел: Катрин Захариева

Тодор Колев има знаменита реплика, която всички мъже във всички вселени трябва да научат в първите си седем години. Той сваля бомбето си, пуска плоча на стария грамофон и гледайки те пронизващо право в очите, казва –

„Никоя жена не бива да чува, че някога друга жена е била повече обичана от нея“.

След това добавя, че никоя жена не трябва да слуша за прелестите на друга жена, за походката, очите, парфюма. Не трябва да чува дори за лошите ѝ навици, за мрънкането, за това, с кое те е изгубила или с кое покорила. Никога!

Тодор Колев разбираше жените, а ние през всички декади на живота си, през всички години на нашето съвършенство, на метаморфозите си все повече започваме да разбираме онази необяснима магия вътре в нас, на която ѝ казват „жена“. Все повече започваме да я чуваме, да я опитомяваме, да не ѝ затръшваме вратата след всеки скандал, бръчка, раздяла. Онази магия, заради която е паднала Троя, и заради която цветята с радост се дават да бъдат откъснати.

Онази магия, която, ако имаше глас, през всички наши сезони би звучала точно ей така:

20-те на непокорството

В своите 20 бях непримирима. Буря, скандал, счупена бирена бутилка на жълтите павета. Момиче с леко поведение до Народен, млада дама с бяла риза и две плитки до Седмо. В моите 20 всичко се въртеше, въртеше, въртеше. Коли, улици, скорост, мъже и целувки. Косата ми беше вселена, кожата на лунички, краката – световни. От единия край до другия. Булеварди, кръстовища, по които се губеха мнозина и опитните даже.

В своите 20 препусках, сменях прически, квартири, татуировки. Всички ми бяха приятели, морето беше точно на педя от мраморните ми колене.

В своите 20 се влюбвах и ме обичаха толкова много. Моряци, шофьори, диджеи, обикновени момчета, удавници с широки до безкрайна устойчивост рамене. На 20 ми обещаваха – всичко, най-вече звездите. Подаряваха ми тавани и светове. На 20 той ме научи как се ловят пухчета на „Юрий Венелин“ до синята къща. Каза ми, че ако правя прекалено резки движения, от топлия въздух на ръцете ми те ще се издигнат нагоре.

След това ми обясни, че ако просто отпусна дланта си и ги оставя сами да се приземят в нея, без да правя нито едно рязко движение – ще ги имам завинаги. След време разбрах, че и с всичко значимо в живота ще бъде така. Прекалено резките жестове винаги карат желанието да бяга много далеч. Той също избяга, но в моите 20 това не беше раздяла, а сол в чаша вода. Бързоразтворима, временна, която не променя вкуса на истински важните за мене тогава неща. В своите 20 летях – без опасност от падане.

30-те на имането

В своите 30 имах. Имах онази работа, онази мечтана рокля, имах онзи мъж, имах всичко, към което можех да се протегна. Имах парите, възможността и желанието да крача по света като завоевател. Енергията беше напоила вените ми, беше се спуснала по пръстите, по жилите, беше влязла в очите. В своите 30 мирозданието беше в краката ми. Пътувах безгранично, безусловно, без насита, почти абстинентно.

Разхождах съвършеното си тяло от точка А до точка Б без напътствия, притеснения и угризения.

Имах плажовете на Хаити, имах калмарите в Северна Гърция, имах рибарите ѝ и отвъд. Имах лекотата на Италия, имах смразяващото хладнокръвие на скандинавските страни. „Сега ми било времето!“, чувах и щедро, с пълни куфари времето имаше мен. Не желаех да се установявам, не желаех да манифестирам, не желаех да се обяснявам. Исках да притежавам и това наистина беше така.

Притежавах залезите, изгревите, плановете, мечтите си и онова безстрашие, което никога повече не се появи. Сякаш се роди в мен, без да ми каже, на 29-ия ми рожден ден и на 31-вия си хвана куфарите и замина нанякъде без намерение за връщане. На 30 имах – и най-приятното беше, че светът имаше мен.

40-те на съзиданието

На 40 можех. Можех да избирам само най-хубавото. La crème de la crème на живота беше пред мен. На 40 аз бях капитанът, шефът, лидерът на собствения си отбор. На 40 вече не ми се налагаше да питам, да моля, да се задоволявам с по-малкото. В моите 40 вече бях избрала стените, пода, комина, къщата, бях съградила и създала комфорта на това да бъда жена.

Количеството спадна за сметка на качеството, забравях с лекота имена, събития, хора, които случайно са пресекли кръстовищата на сърцето.

Имах не лукса на чаршафите от индийски памук, а на това да си съградил собственоръчно абсолютната вяра в себе си. Да знаеш кой си, с кого си, колко струваш и какво искаш. Да можеш да платиш сметката. Да познаваш класните мъже по парфюма, да отпиваш глътки твърдо, чисто и скъпо от каквото си избереш, да подминаваш приказките и завистта, както прескачаш калните локви по „Шишман“ в дъждовен ден.

Да летиш над себе си и в себе си. Да се рееш над това някой друг да ти избере – живота, роклите и дискретните обеци. Да празнуваш с просеко и малко, но качествени други жени, че си се самосъздал. От нищото, от пепел и прах, от къдрици и много обичане – най-вече на себе си. На 40 можех без страх.

50-те на себераздаването

В моите 50 давах. Давах всичко, което бях събрала дотук. В моите 50 всички около мен… имаха мен. Щедро раздавах целувки, докосвания, грижа. Печах сладкиши, поръсвах с канела до умопомрачение, гладех, готвех, засаждах цветя. В моите 50 прекроявах, измислях, рисувах света, така че да е щедър, добър, нежен, искрен към тези, на които държах.

На 50 обширно с разкрито сърце исках да науча всеки на всичко, което по пътя събрах. На 50 в дните ми имаше смях.

И деца, на деца и техни деца. Малки ходещи вулкани от щастие, бъдещи страшни жени. Момичета нецелувани, неживели още любов. На 50 правех за тях градини от щастие и единственото, което исках да разберат, е, че жената и дъгата никога не се губят, независимо от времето и временните. На 50 давах и това май беше най-хубавото.

Днес, на 8 март или на 9 май в 9 без значение, се поглеждам в огледалото и все повече съм сигурна, че аз съм всяка жена. Че не съм нито прекалено малка, нито прекалено голяма за целуване, за още една любов, за поне още едно откъснато заради мене кокиче.

Жените са вечни, без значение от формите, цвета, възрастта, маникюра или белега точно под коляното вдясно, точно под сърцето в ляво.

Жените са безкрайни, безгранични, изключителни и нелогични. Beautiful Mess, както биха изпели едни, „непобедима сила“, както биха написали други или просто… световни, както би казал тихо Тодор Колев, отмествайки иглата от грамофона. Тодор Колев разбираше жените и знаеше, че заради прасковите, напоили дъха им в крайчеца на устните, все още този луд свят продължава трескаво да се върти.

Честит празник, момичета – колко хубаво е да ви има.

За още от същото – виж Пет изключителни жени и кадрите, превърнали ги в легенди

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.