Какво може да направи Димитър Димитров, докато чака обяда си

Намирам се в Лозен. Всичко наоколо е потънало в зеленина и слънчеви лъчи. Тишината я нарушават единствено прехвърчащите насекоми и нашите приказки. Стоим с Митко на терасата и бъбрим за докосващите дестинации, тайландската кухня и рисуваните му филми, които обиколиха света и напълниха къщата с грамоти и шантави статуетки. Митко (Димитър Димитров – animiter) е обикновен художник, завършил преди години Анимационна режисура в НАТФИЗ, за когото доскоро никой не беше чувал. Според него образованието му не е важно нито за творческия му път, нито за нищо. Следва собствената си представа за работа и хич не се интересува кое е модерно и тенденциозно в наши дни. Факт. В ерата на 3Dкиното и игрите, за които присъствието на ефекти, модификатори и сложни визуализации е равносилно на приказката за дупето и гащите, той избира да създава анимации, напълно и умишлено лишени от всичко това.

Целият му работен арсенал се побира в джоба и това е телефонът му. С него Митко прави първия в света рисуван късометражен филм, започнат и завършен изцяло на смартфон.

“Когато превръщаш сложното в просто, разбираш колко много излишък има наоколо. Реализацията на този филм не изискваше нищо особено, дори и кой знае какво време. Седнах в едно заведение по време на обедната си почивка и докато чаках сервитьорката да ми донесе пицата, си нарисувах филм. Без да искам пари от никого и без да питам как става. Сам си го разпратих по фестивали и всичко си направих ей така, от нищото, без да влагам кьорав лев.”

По този начин “Денят на кървавите венци” обикаля фестивалите по света, получава сума ти номинации и награди, а хората остават страшно впечатлени от това, че е правен на телефон. “Защото всеки си мисли, че за да направи нещо такова, трябват пари, хора, които да работят много, спазват се теории, гледат се други филми и още куп неща, без които работата също става. Всъщност какво пък толкова му трябва на един рисуван филм освен интересна история, облечена в спретнати дрехи?! Аз не съм киноман, нито гледам анимации, нито ме вълнува какво правят другите. Вселената няма никаква нужда от повтаряемост. Поезията ме кефи – тази, която наистина изнася нещо реално. Такива всъщност са разказите на Дилян Еленков, който е сценарист на всичките ми филми до момента.

Той става сутрин, купува си най-евтиното наливно вино, подрежда си цялото бюро да блесне и сяда да пише. Пише до забрава, докато не заспи на листа. Преди свиреше в групи, рисуваше, а сега преживява разни истории и ги превръща в разкази. Не е от този тип сценаристи, които четат и после пишат. Преживява, така че всичко е пълна истина.

В “Деня на кървавите венци” например това му е било намерение – да хване картината си и да се метне пред някоя скъпа кола и тя като му скъса платното, което е искал да продаде, за да живее и да си плаща сметките, шофьорът да го съжали и Дилян да изкара някой лев. Защото, нали, тук никой не го интересува изкуството, не се печелят пари с продаване на картини… видял е изход в тази ситуация. Аз също съм художник и напълно мога да го разбера. Така че всичките му истории са биографични, какъвто е филмът. Изключително добър писател, който раздава разказите си, без да иска права, да вкарва претенции и да си придава важност. Освен успеха с филмите ни  наскоро спечели и последно издание на София: Поетики. Не спира да работи.”

Фактически, след като завършва първия си рисуван филм на смартфон, Митко решава да го прати на фестивалите, за които също нищо не знае. Така открива в интернет платформа и го пуска навсякъде. Разказва ми за своя английски и условията за участие, които за всяка държава са различни и в един момент се е  изморил да ги чете. “Една вечер се будя от телефона си, получавам мейл от някакъв фестивал, който се оказал за гейове, и те ми пишат, че няколко пъти гледали филма, много им харесал, но не могли да открият каква е връзката с тяхната тематика. От друг фестивал пък директно ме питаха какво е това, как така на телефон… те изобщо не знаеха, че съществува такова нещо. Много се изненадаха. Един от председателите на испанския фестивал на майтап дори започна да ми се кланя с ръце. Филмът имаше 200 селекции и взе над 30 награди от чужбина. На родна почва пък ми осигури субсидия от българския Национален филмов център, за да започна работа по нова анимация, и нещата станаха с няколко идеи по-сериозни.

Споделям ти това, защото много хора казват “не ни дават пари”, ама направи сам нещо, ходи и както се казва, избий рибата и тогава отиди да поискаш пари, за да видят какво можеш и да ти дадат.

Аз така постъпих и реализирах “20 ритника”, който също е правен на смартфона ми. Отново Дилян написа сценария, отново разказът е биографичен и този филм също взе награди.”

Следват още няколко работни проекта. Телефонът на Митко често е с паднала батерия. Листовете на Дилян са смачкани като възглавница. Това са специалните ефекти на техните филми. Един добре преживян български сюжет, който диша непринудено и движи въздуха на родната анимация.

Обичаме изкуство всякакво!