Нещата от живота

Няма друго място, което така да прилича на човек. На твоя си човек

Етюд-и-те на София / Sketches of Sofia

Идва онова време от годината, през което София се смрачава по нейния характерен мек начин.

Захлупва се под перлените си облаци, почва да се облича в пастелни цветове, да охладнява едва забележимо. И всичко това, понеже ти си отиваш. Ти, който така сляпо й се кълнеш в обич, който лято след лято, ваканция след ваканция, отпуск след отпуск й обещаваш, че следващия път вече ще останеш за по-дълго.

В моментите на слабост дори се прокрадват думи като “завинаги”, но тя е прекалено опитна, за да се хване на подобни грешки на езика.

Колко софийски хлапаци са се опитвали така да я залъжат. И тя самата, закотвена тук, неспособна да те последва, няма друг вариант, освен да се направи, че ти вярва, и да те изпрати без някакви официалности.

А ти винаги имаш много официални и уважителни причини – отпрашваш някъде, за да учиш, за да започнеш наново, за да работиш или просто защото се налага.

Имаш готово алиби за нейните обвинения. Но знаеш, че София няма да те попита за причините, да вкопчи нокти в ръкава ти, да се помъчи да те спре, да блокира летищата, да ти разкъса куфарите, да се опита да те задържи на всяка цена. София не прави излишни сцени, не те кара да се чувстваш кофти за разваленото й настроение, не ти търси сметка защо заминаваш за първи или пореден път нанякъде. По нейния си мълчалив начин тя те обича не по-малко, отколкото ти нея. Как иначе така топло би разтваряла прегръдката си за всяко следващо твое завръщане? Как би ти подготвяла така старателно всички места за подобаващо посрещане?

Докато стягаш старателно багажите като един трениран и закоравял номад, се опитваш да пропъдиш онази натрапчива мисъл, че на една много голяма част от теб изобщо не й се отпътува.

Защото само пред себе си можеш да признаеш, че няма друго място, което така да прилича на човек. На твоя си човек.

Което така да може да укрива тайните ти по кьошетата, да събира историите ти в процепите на паветата и да знае винаги, ама винаги дали трябва да те приюти в някоя чайна за чаша хималайски или да те завлече към “Петък” за каквото ти душа поиска. Което е изслушало и изгледало всичките ти юношески драми, без да гъкне, да се присмее, да те упрекне. Което ти е измисляло нови и нови скривалища (защото не може да имаш тайни места в повече), което никога не задава въпроси, а знае повечето важни отговори. Което усеща кои вечери са за разходка по „Оборище“, кои уикенди са за джаз фестивал в Южния и кога просто имаш нужда да хванеш десетката от “Гарибалди” за пълен кръг, да нагазиш в горичката около „Вишнева“, да се загубиш доброволно дори.

Знае за този твой навик, тази твоя необяснима потребност да обиколиш местата на порастването си. Макар че нищо не съумява да те натъжи като един такъв тур по отминали хубави моменти, осъзнаваш колко е важно да съхраниш спомена. Само София разбира колко са важни тези неловки ритуали.

Защото в очите на този вековен откъм емоция и хилядолетен откъм разкази град ти винаги ще бъдеш това неловко хлапе, застанало на ръба на следващия момент.

Аха, и да паднеш. Аха, и да прескочиш трапа. А тя стои там и те чака търпеливо. Затова винаги успяваш да прескочиш. Затова никога не можеш да й кажеш „сбогом“. Затова всеки път е „до скоро“. 

До, скоро! И се отправяме към Пловдив за…

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч