Александра Вътева: когато си бърз точно колкото мечтите си

Когато Александра Вътева влиза в нашето студио първото ни усещане е за лекота. Ефирна, крехка, изключително мислеща и търсеща. Много бързо в хода на разговора обаче разбираме, че това едва 19 годишно момиче е изумително вдъхновение, защото в гърдите й тупти истинско сърце на шампион.

Александра Вътева смая всички професионални пилоти и любители на автомобилния спорт като се превърна в първата и единствена българка втора в генералното класиране и първа в своя клас на марковия шампионат Порше Спорт Къп в Германия. Там тя се състезава за българския отбор Overdrive в тандем с Павел Лефтеров и успя буквално да ни скрие шапките с постижение, спечелено на мокра писта и след изключително тежък инцидент само месец преди състезанието.

Александра няма само бензин в кръвта.

Тя притежава онова, което големите спортисти наричат „докосване“, и заради което вярваме, че ти представяме един талант, за който още дълго, дълго ще се говори.

Здравей, Алекс! Посрещаме те веднага с едно огромно „браво“ за победата и те молим да ни разкажеш всичко за това паметно състезание?

Здравейте! Това беше първото ми дебютно състезание с коли, преди това съм се занимавала
с картинг около година. Беше изключително вълнуващо за мен и се притеснявах доста,
тъй като този тип автомобили нямат общо с картинга. Но се радвам, че се справих и въпреки че шофирах само 4 пъти на така наречените тестови дни преди сезона успях на място да дам осмо най-бързо време в квалификациите, а след това да постигна и тези впечатляващи резултати.

Както обичам да казвам – вярвам, че тази победа ми е подарена, защото по време на състезанието заваля, а само аз и още трима пилоти бяхме избрали да поставим „мокри гуми“ или гуми за дъжд, което автоматично ни даде по-добро сцепление и сериозна преднина.

Кой беше твоят най-емоционален момент, докато беше там, на пистата?

Помня всичко буквално по минути. Бях сама – за първите две спринтови състезания съм без Павел Лефтеров в автомобила. В момента, в който тръгнахме на формираща обиколка, за да загреем гумите заваля порой и това ми даде шанс да съм във възможно най-изгодната позиция. Още на първата обиколка изпреварих всички и бях първа със сериозна преднина, след това отново водех, но започнах да изпускам завоите и реших леко да върна газта, защото прецених, че е по-добре да завърша състезанието, отколкото да не финиширам въобще.

Така ме изпревари пилота зад мен и се класирах втора. Но дори преди състезанието окончателно да свърши, при така наречената cool down обиколка вече усещах адреналина от победата и се разплаках. През цялото време бях във връзка с инженера ни и чувах как целия тим се радва, аз плачех, а мениджърът на отбора ме поздрави.

След този успех върна ли си лентата назад – кога всъщност бяха първите ти стъпки в този предимно мъжки спорт. Как се запали?

Всъщност се запалих доста късно. Обикновено всички започват в ранна детска възраст с този спорт, защото когато си по-голям има повече страхове и е по-трудно. При мен всичко започна когато на 16 години взех книжка за мотор и много ми хареса да карам. След това започнах да ходя на картинг буквално всеки ден и исках да опитам да се включа в състезание. У нас обаче този вид спорт не е много развит и след дълго търсене намерихме един италианец механик, при който вече започнах да се обучавам да карам състезателен картинг. Миналата година ми беше първия официален сезон, в който се включих в големи картинг състезания.

С картинга ли усети, че точно автомобилният спорт е „твоето нещо“?

Знаете ли при мен е много интересно. Още от малка никога не съм намирала своето място. Пробвала съм какви ли не различни спортове, дори пях известно време и всички си мислеха, че ще стана певица, но не ми доставяше удоволствие. Не съм имала среда, компания и определено хоби – бях в известен смисъл „аутсайдер“. След като завърших Френския лицей се опитах да уча във Франция, но издържах едва половин година. Точно тогава вече бях открила моторите и картинга и изцяло се потопих в този свят.

Когато седнах за първото си състезание в истински състезателен картинг, а след това в автомобил усетих, че най-после съм застанала точно на своето място.

Обикновено в живота съм аналитична, премислям ситуации, притес- нявам се дори, но когато застана на пистата ставам напълно друг човек и боецът в мен се събужда.

Едни от най-добрите български каскадьори и световни спортисти, които се занимават с екстремни спортове, казват, че имат особена връзка със страха. Те споделят, че той може да е най-големият ти враг и най-добрият ти приятел, който те пази в критични моменти. Ти в какви отношения си с него, когато седнеш в автомобила – страхът фактор ли е?

Обикновено съм с Павел Лефтеров в колата, който ми говори през цялото време и ми дава насоки, което ми носи много спокойствие. Когато останах сама в автомобила обаче за първата си самостоятелна спринтова обиколка – страхът дойде и то в големи дози. Много ме беше страх и всъщност най-много се страхувах от катастрофа, което пък в крайна сметка се случи и то точно три седмици преди състезанието в Германия.

Разкажи ни за този инцидент – какво точно стана?

В тренировъчните сесии, при които се готвих за състезанието в Германия излязох да карам сама. До тогава бях шофирала само на много широки писти, на които е по-лесно да пробваш различни неща и са по-безопасни. Този път карах на по-тясна писта с още 30 коли около мен, което ми се случваше за пръв път. Явно бях доста притеснена, защото започнах да правя глупости още в самото начало – не владеех колата, спирах 50 метра по-рано и подобни неща. Накрая колата не беше излязла правилно от единия завой, след това влязох в друг, уж бях изчислила всичко, но в крайна сметка задна дясна гума е попаднала съвсем малко на тревата.

Колата се завъртя, аз нямаше как да реагирам и се ударих отзад, после странично в стената на пистата. Беше доста тежко, буквално не знаех какво се случва, усещах, че не мога да дишам и не мога да изляза от автомобила. Опитах се да отворя вратата с крак, след това дойде медицинската кола, аз излязох и седнах на бордюра, като дори не си усещах краката от адреналина. Прегледаха ме в линейката, а когато излязох и видях как вдигат колата и тя се разпада се разплаках, защото знаех, че нямаме друга кола за състезанието и мога да попреча на целия отбор.

За щастие след това работих с mental coach, отбора и Павел много ми помогнаха и го преодолях. Трудно, но успях да се съвзема. Най-ироничното е, че точно преди това да се случи давах най-добрите си времена, които съм имала до този момент.

Но важното е след като паднеш да може да се изправиш и да не спираш да мечтаеш.

За какво мечтаеш ти оттук насетне?

Със сигурност мечтая за 24 часови състезания, като Льо Ман. Мечтая да стъпя на Нюрбургринг-Нордшлайфе – най-известната писта в Германия и една от най-трудните в света. Мечтая да съм като едно момиче пилот, което е също колкото мен – на 19, а вече е карала Льо Ман няколко пъти и е постигнала изключителни неща. Жените в този спорт в света не сме много, на моята възраст се броят на пръсти, но имат големи постижения.

А какво предстои?

Състезание другия месец в Австрия и ADAC GT4 в Германия в края на годината, където ще сме трима пилоти от отбора на пистата и ще е много вълнуващо.

Какъв би бил твоят съвет към всеки, който иска да опита екстремен спорт или се опитва да открие своето място, своето призвание?

Трябва да следват мечтите си, но най-важното е да не ги е страх да направят първата крачка, защото аз много мислех, много се страхувах преди да опитам.

Истината е, че престрашиш ли се да направиш първата стъпка след това всички врати сами се отварят за теб и за смелостта ти.

Така, че нека вървят без страх и винаги към победа.

Виж и разговора ни с Wax Tailor за животът като вдъхновение, за талантливите артисти и собственото мнение

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.