Нещата от живота

Много често си мислим, че да обичаш означава да прегръщаш и целуваш, но след един родопски завой разбрахме, че мъдростта понякога е друга…

Често си мислим как да сме по-добри хора или как да показваме по-добре любовта си към някого.

Искаме да сме даващи. Искаме да накараме приятелите си, семейството си, нашето си „братче“ да се чувстват по-добре в компанията ни и го правим по най-тривиалния начин – прегръщаме, целуваме, подаряваме подаръци, скъпи дрехи, часовници. Това никак не е лошо и приветстваме всички, които все пак имат този порив, но едно пътуване по красивите родопски пътища отвори сърцето ни за нещо много по-голямо. За нещо повече. Прозрението ни осени като шумоленето на вековните борове наоколо, а чешмите, поставени почти на всеки завой, като „себап“ – безвъзмездната помощ дарение, което правят местните, за да оставят нещо на всички след тях, ни помогна да го формулираме. Да помълчиш, да оставиш природата да ти говори, да съзерцаваш, да попиеш, да научиш, да срещнеш онзи, който ще ти подскаже нещо без дори да подозираш, че именно той е скритият мъдрец в днешния ти ден – да направиш добро на някого всъщност изглежда точно ей така:

„След един завой ще го видиш, хем голям, хем достоен“

Тръгваме някъде към 7 и 30 от известна столична бензиностанция срещу Историческия музей. Времето е кофти – студено е и ръми, а ние сме с бял джип, с който ще покоряваме родопски пътища и ще къмпингуваме където ни видят очите. Оборудвани сме – чували, канчета, газови запалки за огън, туристически обувки и всичко, което непросветените ни градски души могат да напъхат в раница от страх „да не се дов’ръшат“, както казваше баба ми. В колата е тихо, топло и приятно, музиката звучи, но никой не говори. Цъка се на телефони за туристически забележителности, настройва се джипиес, избира се плейлист, подходящ за Родопите.

Какво за бога може да бъде подходящо за Родопите?

„Слушай гората бе, бабе, потока слушай, ромоленето слушай, червеношийката виж или ония ми ти орлета, дето се вият еййй таме над Голям Перелика или Карлъка“ – отеква в главата ми гласът на баба. Нея вече я няма, но съм сигурна, че щеше да прихне да се смее с оня гръмовен смях, напомнящ на всички върхове на Западните Родопи, взети заедно, ако беше чула, че си търся песни за разходка в планината. „В гората ти ке пееш, не да пускаш транзисторо“, щеше да каже. След около два часа път и навлизане по легендарните родопски пътища с множество завои спираме да се разтъпчем, имаме и крайна точка – язовир Батак, Цигов чарк, Голям Беглик и така нататък. Сядаме в ресторант на брега на язовира и вдишваме от уникалния родопски въздух. Ухае на влага, на торф, на гора, на огън, на дим, на истории, които обаче няма кой да разкаже наоколо. Почти пусто е, а ние сме заети отново да ровим в джипиеса. До капанчето, в което ядем, има табела: „След един завой ще го видиш, хем голям, хем достоен“.

Табелата е написана на ръка и е закачена с пирон на едно от дърветата. Чудя се какво ли е това, кое е това нещо, което е след един завой. Сервитьорът ми казва, че се има предвид един от върховете, по-точно малко възвишение, което се откривало като гледка по пътя. Не съм много сигурна, че е така, но съвсем скоро ще разбера дълбокия смисъл, надраскан на дървената плоскост. Малко преди това обаче ми хрумва да кривнем от пътя, за да намерим една легендарна чешма, която се намира наоколо. Търсенето започва без навигация, защото чешмата я няма на картата.

„Тука се ходи пеш и се гледа със сърцето“

Естествено, някъде след 15 минути се губим, защото толкова сме свикнали на „помощта“ на умните джаджи в ръцете ни, че чувството ни за ориентация е рязко спаднало до ниво минус нула. В лутане, обръщане на колата по тесните пътища и почти пропадане в няколко странични коловози до пътя спираме на едно по-широко място и решаваме да изчакаме да мине някой, за да попитаме за посоката. В този момент виждаме в далечината, почти накрая на зелен баир, един дядо, който пасе стадото си в абсолютен дзен и дъвче стръкче трева, седнал на объл камък с лице към слънцето. Отиваме към него, а той още от далече ни се усмихва с цялата слънчевост на сбръчканото си лице, все едно вижда отдавна заминалите си в чужбина внуци. Решавам да започна аз, разказвам му за чешмата, какво търсим, че сме се изгубили и го моля да ни упъти. В този момент виждам как дядото грейва по един особен начин, изправя се бавно и вдига треперещата си ръка към най-далечния край на планината, сякаш ще рецитира одата за Шипка или ще разказва древна легенда.

Във възрастното му тяло пропълзява такава сила, такава мощ, че все едно всеки момент ще повдигне цялата планина.

Заема поза на стар мореплавател, който гледа разбиращо океана и предусеща сушата. Казва: „Виждаш  ли го тоя хълм?“. Виждаме го. „А оная там пътека де отлево се криви, видите ли я?“. Виждаме я. „Е, вашият път е всичко това да ви е зад гърба, а вие ке карате надоле до Илково дере и после ще хванете нагоре към Йордановата нива“. В този момент един от моите приятели цъка с език, пуфти, без дядото да го чуе, и казва, че това са пълни глупости и този възрастен човек няма да ни упъти изобщо. Обръща се и всички се връщат обратно към колата заедно с него. Аз оставам няколко секунди, усмихвайки се в неловката ситуация, и виждам как цялата светлина на дядото изгасва.

Той сяда обратно на камъка, лапа отново сламката трева в устата си и започва да дъвче, взрян в хоризонта, със същото каменно изражение, с което седеше, преди да дойдем. Прилича на древен мъдрец, напълно слят с планината, когато го поглеждам за последен път, преди да се отдалеча. След тази среща, най-после стигаме до нашата така търсена чешма, а на нея ясно личи издълбано името на човека, който я е построил и годината – 1953 г. Отдолу на чешмата пише и името на жена му и всичките му четири деца. Тогава се замислям отново за дядото и за това, че му отнехме възможността да ни бъде полезен. Да ни „заведе“ до чешмата, да ни направи добро. Да осмислим познанията му за планината, неговото може би единствено ценно знание. Онова умение, което дава смисъл на живота.

Японците му казват „икигай“, родопчани го наричат „себап“, или безвъзмездното добро, което оставяш на всички хора.

Ние пък му казваме „суперсила“. Трябва да оставиш човек да има своята си суперсила. Дори да знаеш повече от него, дори да можеш повече от него, дори да имаш джипиес, дори в този момент да си наясно, че той греши – остави го, подкрепи го, помогни му да блести. Ако ти го прекъснеш и покажеш, че знаеш повече и можеш повече от него, му отнемаш момента. Ако махнеш с ръка, доверявайки се на джипиеса, чувствайки се високотехнологичен, напреднал и знаещ всичко – ще видиш светлината му да изгасва.

Този дядо не беше говорил с никого от месеци, беше общувал само с безкрайната родопска прелест. Не беше виждал млади хора може би от година и нашето посещение озари деня му. Той имаше възможност да си поговори с някого, да се почувства полезен, значим, знаещ. Той можеше да покаже своята „суперсила“, че познава пътя и планината като петте си пръста – може би единствената му ценност, единственото му истинско знание и нашият приятел му отне тази възможност. Хората се валидират, осмислят и чувстват значими със своите умения и познания. Затова, приятелчета – следващия път когато искате да покажете любовта си, може да прегръщате и целувате, да подарявате и купувате, но по-важното и по-значимото, на което ни научи този дядо, е, че може да позволите на някого да заблести, да не му отнемате „суперсилата“.

Тактично да замълчите, за да го оставите да изпъкне в онзи момент, който ще направи деня му.

Да го слушате с интерес и да му отделите време, а след това да кажете: „Браво, благодаря ти – това не го знаех“, дори да сте го знаели.  Любовта живее така – когато издигнеш някого пред собствените си знания и его, за да го направиш значим, да уважиш това, което може и знае. Пия от чешмата, гълтам жадно и поставям ръка върху студения камък, покрит с мъх близо до изписаните имена. Някъде в тихия ромон на водата, падаща в коритото, чувам гласа на баба: „Чедо, чедо, прост е животът. Ако не сме заети да се оглеждаме в сенката си, ще видим колко красота Господ е поръсил по света, па и у хората. Не са нелни хората, убави са.“. Надписът на табелата: „След един завой ще го видиш, хем голям, хем достоен“, всъщност е метафора за поведението ни. Направете го хем голямо, хем достойно, а след един завой ще видите колко важно е това.

За още от същото – виж Ако Родопите можеха да говорят…

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.