Да бъдеш изумителен и единствен по рода си понякога е присъда

За Ерик-Еманюел Шмит много може да се говори, той е превеждан на 35 езика, според Publishing Trends е сред 15-те най-четени автори в света, но френско-белгийският писател е също така и драматург, режисьор, сценарист и какво ли още не. Затова не се наемам с изчерпателна негова биография, а единствено с впечатления за романа му „Когато бях произведение на изкуството“ (изд. „Леге Артис“, превод от френски Зорница Китинска).

Шмит е известен като писател, който завещава в творбите си поуки с моралистичен характер, и този роман не прави изключение. Само че не си представяйте скучни християнски поучения, тъкмо напротив – по страниците има равна доза хумор и печал. Главният герой Тацио е млад неудовлетворен от живота мъж, когото заварваме в доста неудобен момент – надвесен над скала, готвещ се за самоубийство. Обаче точно в този миг най-провокативният художник Зевс-Петер Лама е там и има опасен план на разположение.

„Душата е вечно кървяща и никога незарастваща рана. Може да се унищожи, но заедно с живота.“

Както сигурно се досещате от заглавието, Тацио ще се превърне в произведение на изкуството, логично и ще започне да се подвизава с друго име – Адам бис (заигравката с името на първия мъж не е случайна). Ще се откаже от жалкия си опит за самоубийство, защото Зевс има неустоимо предложение, а именно да сложи край на скучния му посредствен живот, но, разбира се, всичко си има цена и понякога тя е свободата.

Какво обаче може да тласне човек да се откаже от себе си, от всичко човешко и да се превърне във  вещ, която има собственик и цена?

„Първият ти живот беше блудкав, вторият катастрофален поради съзнанието за тази блудкавост, третият за малко да се разбие в стената, защото ти не успяваше да накараш хората да заговорят за теб, понеже беше прозрачен и съзнаваше, че си такъв. Аз ти дадох три нови живота. За да се успокоиш, знай, че твоето мнение няма никакво значение: значение има третият ти живот и това, че непрестанно говорят за теб. Благодарение на мен ти се превърна във феномен.“

„Когато бях произведение на изкуството“ е разказ за комплексите ни, за стремежа да бъдем красиви, интересни, хората да ни гледат с любопитство и възхита като лек срещу собственото ни усещане за посредственост. Адам разбира в какво се е забъркал, когато вече е трудно да наруши подписания договор и извършените операции.

Човешките желания винаги надделяват, без значение дали сме обявени на търг като вещ и дали Зевс или държавата предявява права над нас.

Естествено катарзисът се поражда от красива нежна любов с името Фиона, която е сляпа за уродливостта на външния вид, породена от манията за великолепие. На много места в романа се казва, че е по-добре да си грозен, защото грозотата има статут, предизвиква коментари. Художникът пита шокирано живото си произведение, докато още е човек в пълния смисъл на думата – „никога ли не ви е хрумвало да се обезобразите?“.

„Славата подхожда повече на мъртвите, тя е дреха назаем и прави живите смешни.“

„Когато бях произведение на изкуството“ поражда въпроси относно стойността на самото изкуство – кой я определя в крайна сметка? Ексцентричността и играта с природата обезателно ли е нещо, което заслужава поощрение и видно място в музей? Публиката или творецът надделява във вечната борба с успехите на времето?

Гарантирам, че след прочита на този кратък роман ще се оцените такъв, какъвто сте. Казвам го, в случай че съмнителен тип ви спре на улицата и попита дали не искате да направи от вас произведение на изкуството…

Виж какво четохме наскоро.