За един аромат, способен да те телепортира вкъщи пред елхата много Коледи назад

Докато растеш, нямаш търпение да настъпи моментът, когато ще се изнесеш от къщи и сам ще взимаш всички екзистенциални решения за живота си или по-точно – сам ще определяш какво ще пазаруваш за ядене. Фантазираш си как ще живееш в къща от шоколад, във всеки шкаф ще има бонбони и всевъзможни вредни храни (къщата на Баба Яга пасти да яде пред недораслите ти представи за „мечти“). Ще можеш да живееш на паста и пица, а не на всичките бабини манджи и здравословни ястия. Е, рано или късно и този момент настъпва. Заминаваш някъде да си търсиш късмета или себе си. Без значение дали на 100 или 10 000 километра от къщи.

Влизаш за първи път в магазина, за да пазаруваш за собствения си хладилник, и пълниш пазарната количка със зърнени закуски, плодови млекца, буркани с фъстъчено масло и всичките си детски фантазии.

Мислиш си, че си преоткрил топлата вода и не е нужно да купуваш всички онези неатрактивни за едно дете продукти като магданоз, лук, моркови и всестранните подправки, които майка ти винаги пазарува.

И които така и никога не разбра защо всеки път се купуват.. Минават няколко седмици с новия ти начин на живот, оказваш се на плюс с килограмите и на минус с парите и започваш да усещаш, че свободата е вкусна само в ограничени количества, за да не й се пренаситиш. След още няколко седмици започваш да сънуваш съблазнителни сънища как ядеш онези бабините манджи, на които цял живот си се мръщил.

Сготвяш си първата мусака или зеле със свинско и въпреки че са по-вкусни от всичките салати и пици, някак си вкусът им се разминава без щипката „любов“ от мама. И почваш да се чудиш дали наистина тайната не се крие в странните ритуали, които бабите правят на храната, когато готвят. Отваряш социалните мрежи, за да видиш какво правят другите ти немили-недраги приятели, скитащи наляво-надясно, наблизо и далече. Прочиташ някой статус за издирващ се буркан лютеница в покрайнините на Лондон и ти става добре на душата, знаейки, че не си единственото братче на Гаврош, мечтаещо за едно парче домашна истинска баница.

И тогава настъпва и зимата, а с нея идва и сезонът на мандарините.

Още с първата им поява по рафтовете на магазините решаваш да си напълниш една голяма торба, за да се почувстваш горд от възобновяването на здравословното си хранене. Дори пращаш гордо няколко снимки на близките си, за да им демонстрираш своеобразното си взимане в ръце и евентуалните първи наченки на интелектуално порастване от гледна точка на самостоятелния си хранителен режим.

С обелването на първата мандаринена кора става и необяснимото физично чудо. (За което досега се чудеше какво ли общо има). Ароматът се разнася из стаята, а ти се изнасяш от нея. Почваш да се рееш във времето и пространството. Изведнъж се телепортираш вкъщи пред елхата една или две Коледи назад, седиш по пижама, ядеш мандарини и щастливо си бездействаш. А майка ти приготвя многобройните ястия, които тогава все още се заблуждаваше, че не обичаш. После обаче отвръщаш поглед от мандарината и рязко се завръщаш в реалността. Учудваш се как може само един аромат да носи толкова много спомени и цялата коледна атмосфера в себе си.  След което се усмихваш и поставяш началото на нова традиция – нарушаването на пространствено-времевия континуум всяка вечер с мандарина в ръка до прибирането у дома.

Коледа наближава, а с нея и красивите моменти.