Валентина Антонов – за щастието, хрониките и свободата

Разлистваме книгата "90 хорники за щастие" и човекът между кориците

Живият живот е странно нещо.

Често е забързан, нелогичен, труден, объркващ. Често поставя на пътеката пред нас камъчета, които да ни спънат, често залепва дъвки на подметките ни. Понякога стъпваме на плочка, която се изплюва на новите ни бели кецове. Понякога обаче се случват и неща в абсолютен синхрон с вътрешните ти ветрове. Понякога те среща с хора, които говорят на твоя език, и това е най-хубавото нещо, което може да се случи. Отговорите на това интервю получих на Световния ден за психично здраве. И някак дойдоха точно тогава, когато трябваше да дойдат.

В следващите редове искам да те запозная с Валентина Антонов.

Историята ѝ е близка до много от нас, защото всички живеем в това време – забързано, нелогично, трудно, объркващо. Представя се достатъчно добре с думите, които използва, така че няма да те отегчавам с моите разкази. Запознай се с нея в следващите редове, а ако искаш да разлистиш душата ѝ, а и своята – книгата „90 хроники за щастие“ ще ти помогне по пътя.

Започвам направо – какво е щастието за теб? Ако има едно нещо, което хората трябва да знаят за теб, какво би било то?

Бях на 24 години, когато колега от политическия отдел на вестник Le Figaro ми каза: „Имаш големи заложби! Продължавай и ще стигнеш далеч!“. Навремето мнозина ми казваха подобни неща и надеждите ми се увеличаваха, очакванията също. Амбицията ставаше все по-завладяваща. До степен, че успехът ми бе съпроводен от психическо прегаряне. Тогава си зададох въпроса: „Какво означава това?“. Работех усърдно, с години – не за да съм на върха или да съм известна, а защото обичам професията си! Исках и превърнах страстта си към думите в кариера, която доведе до психическо прегаряне. 

От малка пиша. И го правя в името на истината. Думите бяха и са моето средство да разказвам истории. Чрез тях изпращам и приветствам промяната, подчертавам напредващото време, свързвам хората. Пиша, за да се чувствам жива. Да чувствам живота и да оставя следа в неговата история. Почерням белите листове, за да помня. Пиша, за да чувствам. 

Затова написах „90 хроники за щастие“. Защото искам смирено да допринеса със словото за един по-добър свят-живот.

Днес споделям това, което повечето отричат. С времето осъзнах, че „не“ е по-друго от категоричен отговор. То е възможност да продължаваме напред и да дерзаем, С години съм получавала много откази. Мнозина отказаха да подадат ръка, но това позволи да осъзная, че можем сами във всичко – въпреки заобикалящия ни свят. 

В книгата си разказваш за много неща, които често остават неизказани. Това ли е целта ѝ – да ги изведе наяве? Разкажи ни малко повече за пътя си.

Да. Категорично! Първоначално я започнах, за да помогна на себе, но после разбрах, че тя ще бъде полезна на другите. Тази книга е за всички, които дръзнат да протегнат ръка към нея и си направят подарък. 

Истината е, че съм момиче, което в края на деня, преди да си легне, благодари за шанса да помага. Защото няма по-висше чувство от това – благодарността. Да оценяваш всичко, което имаш, и всичко, което липсва. Помагам без излишна претенция да съм нечий гуру, оставяйки другите да решат за себе си дали имат нужда от нея или не. Изключително е чувството, когато те спрат ненадейно и споделят с теб колко много книгата им е помогнала и им помага! 

Затова ще продължавам да пиша. За да давам глас на живота – така че той да се чува с всичка сила.

Кога осъзна, че свободата е есенцията на живота?

Труден е този урок. Отне ми време да заглуша егото. В момента, когато голяма част от обкръжението ми се оттегли благородно и пътищата ни се разделиха (вследствие на психическото прегаряне), оцених тяхното решение едва когато осъзнах, че аз съм единственият автор на моя живот. Никой друг няма право да редактира историята на друг, налагайки му своите виждания, норми и принципи. Свободата е безценна. За мен е извор на щастие. Защото знам, че те са взаимно съвместими и най-вече, че дори да „угаждаме“ на другите (в желанието си да ги запазим за себе си), те рано или късно си тръгват от живота ни. Да, и причината е простичка – всеки от нас е посланик на определен житейски урок. Всеки ден се учим и всички вървим заедно или не по пътя към себеосъзнаването/себеопознаването! 

А кога животът ти стана пълноценен?

След като падна завесата и прогледнах, че искам да живея за себе си, а не за да удовлетворявам другите! Независимо колко близки са ми. 

Кое е качеството, с което си се сдобила благодарение на преживяното и мислиш, че ти е помогнало най-много?

(Усмивка) Отговорът се съдържа във въпроса! Благодарността. Това е качеството, което дълги години бях пренебрегвала! Това да оценяваш всичко, което имаш и нямаш. Да си благодарен, че си тук и сега и че сутрин отваряш очи, докато други си отиват (от този свят). И до ден днешен ставам и вдигам поглед към небето и се покланям – смирено, с благодарност.

Жаден си за още изкуство? Прочети Sofia Art Week vol. 5: Всичко, което трябва да знаеш

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.