Колкото и чудесни романи да е родила войната, най-красивото от тях ще остане финалът, в който мирът влиза с ниските си сандали, ляга на земята и заспива дълъг сън.

Едни от най-великите произведения в историята на литературата са раждани от най-големите трагедии.

От “Илиада” и “Война и мир” до “Параграф 22” и “Кланица 5” и за съжаление доста след тях. Неизбежно е. Войната ранява душата и съзнанието така, както нито едно оръжие не може. Тя смазва психиката и нейните отровни сокове остават да текат дълго във вените на онези, които са я преживели. А онези, които не са имали този късмет, ако нямат късмет, се превръщат в статистика, а ако имат въображение и душа, способна на емпатия – в истории.

Класиците и войната

Ерих Мария Ремарк е едва 18-годишен, когато е мобилизиран в армията по времето на Първата световна война. В средата на юни 1917 г. е изпратен на Западния фронт в района на Ам Лангле във Френска Фландрия, но няколко дни по-късно е прехвърлен в Западна Фландрия в района на Торхаут и Хаутхьолст. След месец е ранен от шрапнел и е приет е болница, където остава до октомври. След това е изписан и обявен “годен за служба”, но четири дни по-късно войната свършва. Не звучи като много дълъг период, нали? Но си представи какъв яростен ритник с ботуш в корема войната нанася на Ремарк за това кратко време, за да не може цял живот да се отърси от нея и да я превърне в главен персонаж на романите си.

„Тази книга не е нито обвинение, нито изповед. Тя е само опит да се разкаже за едно поколение, унищожено от войната – макар и оцеляло от нейните снаряди.“

Всичко започва с „На западния фронт нищо ново“, който не е първият роман на писателя, но е първият, който му носи безобразна слава. Той го пише за едва няколко седмици през пролетта на 1928 г. като опит да се справи с депресията и чувството за отчаяние. Дори първоначално се притеснява да го публикува, тъй като го намира за прекалено личен. Но във войната всичко е и лично, и колективно. И когато германец и французин споделят последните глътки минути на този свят на единия, всички причини за боя отиват по дяволите.

Значение имат единствено човешките същества и тяхното желание да живеят. Ако е възможно не под небе от снаряди.

Иронично, но по-малко от 30 години по-късно друг от бъдещите велики писатели на ХХ век, отново 19-годишен, се стяга за мобилизация. Джоузеф Хелър се присъединява към Американските военновъздушни сили през 1942 г., а две години по-късно вече лети над Италия, където осъществява над 60 мисии с бомбардировача B-25. За разлика от Ремарк обаче Хелър не се прибира силно травмиран у дома. Всъщност той е пример за това, как войната може да бъде видяна и през гледната точка на сарказма, абсурда и пародията.

Естествено, писателят използва личния си опит и го прехвърля в романа си – главният герой в него, Йосарян, също е бомбардировач с В-25, а най-вероятно с това не се изчерпват приликите между това, което Хелър е видял, и това, което е описал.

„Правосъдие е коляното в корема направо от пода в зъбите нощем тайно с вдигнат нож долу в склада с боеприпаси на бойния кораб с пясъчен чувал по главата тихомълком в тъмнината без никакво предупреждение. Въжето около врата. Правосъдие е да пипаме здраво и да се бием с швабите. Пистолета от кобура и стреляме. Разбрахте ли?“

Не е голям шок, че и следващият автор в този текст също е участвал във Втората световна война и също пише един от най-култовите си романи именно благодарение на преживяното и видяното.

Писателят е Джеймс Клавел, романът, разбира се, е „Цар Плъх“.

Година по-рано се записва в Британската кралска артилерия и след атаката на Пърл Харбър е изпратен в Сингапур, за да се бие с японците. По време на престрелка е застрелян в лицето и се скита загубен из джунглата с дни. Озовава се в малайско село, където местните го приемат като свой и се грижат за него, но впоследствие е хванат и изпратен в японски военнопленнически лагер, откъдето скоро го местят и изпращат в затвора Чанги. Петнайсет години след излизането си от там, което Клавел твърди, че се е случило само заради атомните бомби над Хирошима и Нагасаки, той отказва да говори за престоя си там дори с жена си. През 1960 г. поради причини, които сам не може да обясни, в главата му започват да се формират истории от затвора. Тогава жена му го заключва в кабинета и му казва, че няма да го пусне, докато не напише поне 5 страници. Дванайсет седмици по-късно първият му роман – „Цар Плъх“ – е завършен.

Години по-късно той ще вдъхнови Стивън Кинг за написването на новелата „Рита Хейуърт и изкуплението Шоушенк”.

Романът разказва за живота на затворници от различни националности в затвор около Сингапур, като основен персонаж е мъж, който става известен като цар Плъх. Този мъж успява да създаде в затвора име, живот и влияние, които малцина успяват да постигнат в свободния свят.

Емилиян Станев може и да не се е сражавал на фронта на Първата светова война, но това не му пречи да напише (може би) най-великата българска история, вдъхновена от нея. „Крадецът на праскови”, знаеш, е разказ за сръбски военнопленник и съпругата на български комендант, които се влюбват пагубно.

Може би именно заради неучастието си във военни действия Станев може да си позволи да пофантазира за романтичната страна на такова време, да избере един мъж и една жена от враждуващи страни и да ги направи съвършени един за друг – съвършено подходящи и съвършено пагубни едновременно.

Живите и войната

Темата за войната очевидно продължава да е непресъхващ извор на сюжети. Но интересното е, че докато в миналия век личните действителни истории на писателите тежат дори повече, защото се превръщат в директни сюжети, днес това, за щастие, е все още почти невъзможно. Романите за войните на новия век са плод на проучвания, въображение, чувство за съпричастност. Но когато пишем за тях, авторовата линия остава назад в тишината и мълчанието на мирните времена, в които те живеят засега. Затова и следващите няколко разказа са разкази за фикционални сюжети, а не за действителни събития.

„Предполагам, че хората донякъде обичат да гледат как нещо се унищожава. Започват с пясъчни замъци, къщи от карти и така нататък. И интересите им в това отношение действително ескалират с годините.“

Маркъс Зюсак е австралиец, който публикува романа си „Крадецът на книги“ на 30-годишна възраст.

Какво би могъл изобщо да напише един млад мъж за войната и евреите в Германия от удобното кресло в спокойния си дом? Явно нещо доста мащабно, тъй като романът му е преведен на над 63 езика и е продал над 16 млн. екземпляра в цял свят. Крехката история на приятелството между немско момиченце и еврейски младеж, който се укрива в мазето на родителите му, е написана по начин, който

никога, никога (ама никога) няма да спре да скрива шапката на всеки, който разгърне книгата.

Оттогава насам може би само една художествена книга за война успя да се доближи до успеха на „Крадецът на книги“ и това е доста различаващата се от нея „Славеят“ на Кристин Хана. Да, войната отново е Втората световна, но романът на американката залага на повече любов, семейни драми и мащабност. Историята звучи така – две сестри, които се обичат, но няма как да са по-различни, са изритани от съдбата в двата ѝ срещуположни края. Едната се радва на щастлив живот във френската провинция със съпруга и  дъщеря си. Но когато избухва Втората световна война, мъжът ѝ е изпратен на фронта и тя остава сама. Непокорността и буреносността на другата ще я отведат в обятията на Съпротивата, където ще рискува собствения си живот в името на другите. Да, може би звучи малко тривиално, но очевидно не е, тъй като светът се влюби в „Славеят“.

И докато съм само един ред по-надолу от думата влюбване, няма как да не отбележа и другата българска следа в темата.

През нощта на 18 май 1993 година млади и влюбени православен сърбин и бошнячка мюсюлманка ще опитат да избягат от Сараево към Сърбия по време на войната. Искат да се обичат свободно и спокойно, нищо повече. За тази цел трябва бързо, сякаш ги гони дяволът, да прекосят моста Връбаня, за което са платили 18 000 марки на влиятелен човек, който трябва да гарантира сигурността им. Или парите, или човечността му (а може би не само неговата) не стигат. Момчето и момичето са застреляни и умират прегърнати, а телата им остават там цели 6 дни, след което са прибрани и погребани. И именно смразяващата история на „сараевските Ромео и Жулиета“ става сърце на романа на Георги Бърдаров „Аз още броя дните“, победител в риалити формата на БНТ „Ръкописът“.

Книгата разплака хиляди, а близостта във времето и пространството между нас днес и войната в Сараево неизбежно засилва ефекта ѝ.

„Айда никога нямаше да забрави оная миловидна баба със забрадка, която стоеше до нея, кръстеше се, гледаше небето и плачеше. Сълзите се стичаха забързани по двете страни на набръчканото ѝ пребледняло в лице: беше лицето на войната.“

Книгите са тези, които не ни оставят да забравим жестокостта на историята, за да не можем да я повторим. Истински страшното обаче е, че войните не остават в миналия век, а прекрачват прага му и влизат в новия в кална и хладна стъпка. Те са тук в задния ни двор, пред вратата ни, могат да влязат и в къщите ни, но този път не под формата на чужда история, чужда драма, чужда болка, а от плът и кръв, металически сурови.

Колкото и чудесни романи да е родила войната, най-красивото от тях ще остане финалът, в който мирът влиза с ниските си сандали, ляга на земята и заспива дълъг сън. От който не ни остава нищо друго, освен да се надяваме да не се събуди, докато ние, децата ни и техните деца са живи.

Пролетното равноденствие настъпи на 20 март, а ние сме ти приготвили наръчник за щастие точно за това време в годината.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.