Тази тема е подходяща или за смахнати хора, или за комедианти...

Всички познаваме неделната тревожност, която те догонва някъде по пътя между лежерния уикенд и тежкия понеделник. Пропълзява по раменете ти, настанява се много удобно там и започва да блъска по мозъка ти, задавайки всички неудобни въпроси, способни да отключат портите на гигантска екзистенциална криза…

Професор Тери Игълтън още в предговора на “Смисълът на живота” ни казва, че 

тази тема е подходяща или за смахнати хора, или за комедианти. 

И още с първата страница спираш да четеш, поглеждаш драматично тавана и започваш да си мислиш дали си смахнат, или си комедиант? Чудиш се и защо изобщо те вълнува всичко това. Понеже със сигурност и ти разсъждаваш за смисъла. Ако не всеки ден, то поне всяка неделя. Затова днес ти разказваме за 

една чисто нова книга, която се появява, за да подреди малко мислите ти или пък съвсем да те обърка…

Виж повече: Easy like a sunday reading: Смехът на забравата

Титлата “професор” не бива да те стряска, защото Тери Игълдън пише смислено и дълбоко, но и с чувство за хумор и лека сянка на снизхождение, че няма страшно, ако не разбираш всичко за имането и нямането, за нещото и нищото. Мартин Хайдегер нарича целия поток на съзнанието, който тече в посока на екзистенциалните драми, Seinsfrage, или иначе казано – “въпросът за битието”. Той непрестанно се завръща към въпроса, как изобщо съществува нещо, и за разкош припомня, че съществуването е проблематично само по себе си, което отговаря на много въпроси, лутащи се в главата ти… Професорът разглежда и любопитната теория на Витгенщайн, че всъщност много значими философски загадки се получават вследствие от погрешна употреба на езика. Защото някога някой казал “Имам болки…”, което звучи като “Имам шапки” и така всичко се объркало. И наистина. Бихме могли да разменяме шапките си, колкото и да ги обичаме. Можем да ги отстъпваме и даваме някому, но какво се случва с болките? Възможно ли е да си ги разменим и да си кажем “Подръж ми болката за малко, ако обичаш”? Не би могло, а щеше да е хубаво. Да се отървем от цялото бреме, виснало на главата ни. Поне за малко да го заемем на някого другиго. И да подишаме. Паралелът между шапките и болките завърта съзнанието в една въртележка на въпроси и отговори. Или пък въпроси без отговори.

Да тръгнеш да улавяш смисъла на живота е като да тръгнеш да пренасяш вода в шепите си. 

Виж повече: Easy like a sunday reading: Да се вклюбиш в дупка между зъбите

За миг изглежда, че си успял да хванеш всичко необходимо, но в следващата секунда то изчезва. Смисъла на живота може да не откриеш никога. Ако не го търсиш, няма да го хванеш, но ще живееш по-леко. Мислите и разсъжденията със сигурност ще натоварят неделите ти много повече, но пък и ще те накарат да се смириш. Не защото всичко ще ти стане по-ясно. Напротив. Просто ще се убедиш, че всичко е толкова объркано, че не няма страшно да не разбираш. Ще припознаеш себе си в някои светли умове и ще кимаш заедно с тях. Игълдън преминава и през Камю и Сартр, като говори за тяхната погнуса и отчуждение от обществото. С всяка следваща страница ще се убедиш, че “питането за смисъла на човешкото съществуване като такова предполага, че може би колективно сме изгубили пътя си, дори и като индивиди да продължаваме да се борим”. А изгубим ли пътеката, всичко се превръща в лабиринт, по който тичането към истината и въпросите е неизбежно, сложно и плашещо. Но в задаването на въпросите няма страшно, защото стигнем ли до отговорите, пътеката се появява отново…

Как да разбереш "Чернобил" още по-добре

7 книги за повече щастие в живота

Гледа ли новото ни видео?! Виж кои са топ местата за брънч в София