Нещата от живота

Летен театър „Нова Америка“, театър „Ренесанс“, Профсъюзен дом на културата „Г. Димитров“, кино „Възраждане“, чалготека „Син Сити“ и сега – само овъглен спомен

снимки: Етюд-и-те на София, София за нас

Вторник сутрин през ноември. Събудих се с миризмата на пожар, бушуващ наблизо, но в първия момент не регистрирах реалността. Живея на една пряка от една от най-емблематичните стари сгради в центъра на София, а  именно красивото творение на арх. Лазаров, по-познато последните години като „бившето Син Сити“.

Сградата се издига като напомняне за културния живот на столицата преди 100 години и превърналата се в тъжна комедия реалност на новото време.

След като последното помещавало се в нея здание, а именно „Син Сити“, затвори врати през 2015, всички станахме свидетели на съдбата на постройка, която пречи на някого. Миналото обаче също не е било мило към нея…

Дело е на арх. Никола Лазаров – същият, който преплита стремителното българско развитие преди балканските войни в прелестните си жилищни и обществени сгради, останали като безценно наследство,

с което можем да се гордеем. Част от най-известните му шедьоври са Военният клуб, домът на д-р Георги Калинков на ул. „11 август“, домът на д-р Димитър Моллов на пл. „Народно събрание“ (уви, останал без мансардата и купола, разрушени при бомбардировките над София), Театърът във Варна, Софийската окръжна палата, зданията на Фархи (ул. „Алабинска“) и Гендович (до Народния театър). Почеркът му дава неповторимия облик на Варна – архитектурната среда в града е украсена от къщата на Петко Бакърджиев, забележителната къща на аптекаря Ради Русев, хотел „Роял“ на ул. „Охрид“ и много други частни домове. Творчеството на арх. Лазаров се отличава с богата декорация – барокови форми, дъгови фронтони, кули, балюстради и пр. За жалост българите в началото на миналия век и тези, живеещи днес, са два различни народа, разделени от цяла цивилизация помежду си. Това, което първите са градили, вторите се опитват с всякакви действия да разрушат. Съдбата на много от сградите на арх. Лазаров ги оставя без гипсови елементи, куполи, украшения.

Едно от творенията му – сградата на летния театър „Нова Америка“, се отличава с липса на късмет.

Построена е през 1900 г. и в началото на живота си преуспява като бирария, всяка вечер е препълнена с публика – Янко Петров създава кебапчийница с естрада, на която италиански и български трупи забавляват посетителите. Макар да служи преди всичко за забавление и консумиране на бира, просторното помещение често се използва за срещи и конгреси. По-късно се преобразува в летен театър с градина. През Първата световна война театърът е реквизиран за склад. След смъртта на Янко Петров, тогавашен собственик, имотът минава в ръцете на брат му Григор, единствен негов наследник. Съпругата му успява да го разработи наново и след многократни поправки „Нова Америка“ става театър „Ренесанс“.

Превръща се в най-модерния и известен театър в столицата и в символ на развитието на театралното изкуство у нас.

През 1940, на 24 август, гори за пръв път. Стихийният пожар застрашава да унищожи цял квартал и след часове усилия мястото е спасено от сриване. След 1944 г. с доброволния труд на софиянци сградата е възстановена в неокласически стил и се превръща в Профсъюзен дом на културата „Г. Димитров“. Много голяма част от интериора е създаден специално за него – дясната ложа на балкона, стенният часовник над сцената е личен подарък от самия Димитров. Интериорът е богат, с много декоративна украса. Сградата е завършена през август 1948 г., но още през пролетта на 1948 г. в нея се провежда II конгрес на ОРПС, на който Георги Димитров произнася последната си реч. Дълги години след това сградата остава без стопанин*.

Това се променя в началото на новото време, когато в нея се помества дискотеката „Син Сити“, която е и последният ѝ обитател.

Бившите културни дейци на столицата имат своите възражения, но като че ли това няма значение. Сградата е напълно преобразена, изцяло в стила на нощно заведение. По това време пред прага ѝ започват да се търкалят бутилки, разпилени салфетки напомнят за предишната нощ. Днес по фасадата липсват плакатите на изпълнители, липсва и помен от славното минало на това здание. Липсват също прозорци, покривът, части от стени и какъвто и да е признак за стопанисване на мястото.

От 2009 г. сградата е с намален статут на Паметник на културата, което означава, че събаряне е допустимо, като новопостроената сграда трябва да съдържа елементи от фасадата на старата. Това някак звучи невъзможно с оглед на последните събития. В последните години гори и се разпада. Практиката в Париж за случаи с недобросъвестни собственици на стари сгради е да им се изпрати предписание за мерките, които трябва да предприемат. Те получават от кметството безплатен проект за възстановяване на сградата, а ако не предприемат нищо, общината поема ремонта, но отнема имота и тя става негов собственик.

Този неразбираем фетиш към погасяването на историческите сгради остава загадъчен.

Бившето „Син Сити“ днес е тъжен символ на културния и духовен упадък, в който се намираме. Къс по къс се разпадат великолепни постройки, а ние сякаш не трябва да се изненадваме от поредния пожар, който обхваща красотата на града ни в разрушителните си езици. Въпреки това в някои от нас продължават бушуващите емоции.

• Информацията е взета от книгата „София преди 50 години“, Издателство „Българска книга“, януари 1947 г.

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.