Нещата от живота

Покрай ограниченията и поредните мерки стартът на новия клубен сезон се очертава един от най-скромните в историята. Вече разбираме старите хора, защото звучим като бабите: „Ей, какъв октомври месец имаше навремето – не като сега!“. Нека заедно си спретнем разходка по алеята на спомените, единственото, което ни остана от някога процъфтяващата софийска парти сцена. Е, и тайните събирания, но те нали затова тайни – не се говори за тях (намигане).

Помните ли колко разглезени бяхме навремето?

В началото на октомври вече беше ясна програмата на всички клубове и се започваше едно мрънкане стил: „Е, колко пъти ще идва вече Dubfire бе, братче, пак ли Свен Вет, аман вече от тоя Фед Ле Гранд!“. Сега вече толкова сме зажаднели за лайфче, че даже Бет Харт да дойде, ще си счупим краката от тичане. Halloween, Dead Can Dance, Uriah Heep, anyone – там сме с 200! Помните ли как в типичен петък вечер разполагахме с толкова много опции, че се почваше едно цупене и чудене, мрънкане и тръшкане, схеми и системи, докато накрая след всичките писаници и чуваници, обикновено от две оферти сядаш на земята. Представяте ли си – имало не едно, не две, а най-малко три събития, които искаме да посетим всяка вечер на уикенда, и пак сме се оплаквали. Ако си вляза в хисторито, ще се хвана за главата просто. Не мога да повярвам, че съм била толкова разглезена.

Ако нещо научихме през последните години, то това е, че животът може да бъде и гаден. Не искам да прозвучи, че омаловажавам трагедията на всички пострадали от ковид с някакво мрънкане защо са ми затворени клубчетата. Ситуацията с вируса е сериозна, а от тук до това отново да стане страшно крачката не е голяма и никой от нас с действията не се грижи достатъчно колективно да не я направим. Това обаче е друга тема. Събрали сме се, драги ми приятели, да си говорим за доброто старо време. Което в моя случай не е 90-те, дето не спират да ги превъзнасят някои (честно, не вярвам да е било чак толкова яко и ако някой каже още нещо по-темата, спирам да слушам, защото вече ми писна). Като кажа доброто старо време, аз визирам 2019 – има-няма две години са минали оттогава, но спокойно можеха да са и двайсет.

Откакто модерната чума, този световен бич, се изсипа на главата ни през онзи фатален 13 март, нищо вече не е същото.

Най-големите фестивали затвориха врати, клубове, преживели войни и атентати, се предадоха. Даже самите ние донякъде приехме, че явно това е новият световен ред, и спряхме да очакваме някаква грандиозност. Много е странно как, като си намалиш експектейшъна, вече се радваш и на малкото. Всичко си идва на мястото. Пейка парти? Идеално! Събиране с 20 души в съмнително квартално бистро – какъв купон! Рожден ден с над 50 души: това вече носи фестивалното усещане на събитие в Арена Армеец.

Забелязвам, че тази умереност в нетърпението поне при мен е довела до едно тийнейджърство в забавленията. Или както се казва в онзи стар виц – няма, няма и си такова таковата! Уж излизаме за по едно с обещание да не правим глупости и после затваряме бара и танцуваме по улиците. На другия ден не могат да ме изкопаят от леглото даже със снегорин. То затварянето на заведението вече е 23:00 – не е някакво голямо постижение, световен рекорд и вписване в Книгата на Гинес. Навремето на това му викахме „прибирам се рано“. Правеше се само в специални случаи: ако на другия ден имаш изпит, сесия, шофиране 5 часа до морето или ще ти вземат кръв за изследвания. Нормална вечер приключваше в 4–5. За онези пъти, в които си още на бара в „Лорка“, когато там идват да отварят клекшопа, по-добре да не отваряме дума. Смешно е как сега при намаленото време за постигане на опиянение, вместо да пием по-разумно,

просто се наливаме по-ентусиазирано, сякаш няма утре.

Шотовете са картечни откоси, а бирата се поглъща, сякаш е вода в пустинята. Толкова по въпроса за надеждите относно подобрено здраве и цялостно помъдряване.

Любимото ми нещо в предишния октомври беше как всички гледахме да не се прецакаме – чакахме някой да отиде първо да провери има ли купон, как е хавата, там ли са хората, пръчка ли е музиката и чак тогава, като истински селебритита да удостоим с присъствието си даденото тържество. Сега, братче, само чуваш „парти“ и вече си в таксито. Не могат да те спрат! Наблюдава се и друг интересен феномен. От една страна качеството на диджеите е паднало, защото, ако преди това сме мрънкали на Марк Найт от Туулруум Рекърдс, сега музика ни пуска Марко Нанайси от Столипиново, при Реката. И пак сме доволни. Вече гост от Румъния се брои за събитие с международно участие, а ако има някой от Гърция или Турция, мани – то направо си е световен фестивал! И въпреки липсата на величия зад пулта партитата като цяло май са станали по-забавни. Дали заради радостта, че сме прескочили и преживели вируса, или пък заради цялостния непукизъм на нашата народопсихология. Може би заради усещането, че веднъж се живее и ако се мре, нека не бъде от скука. Крайният резултат май ще е малко, но запомнящи се събития.

С други думи и този октомври ще се дивее, то се е видяло.

Само да отбележа – участването и организирането на партита след 23:00 е престъпление. Авторката и редакторите не участват в подобни инициативи, само са чували, че някой някъде го прави, и отричат да имат нещо общо с това – нито сега, нито когато и да било!

Виж и есенна премяна: 7 стъпки към едно по-добро аз

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.