Беше полумрачно, затворих очи и си представих ярък лъч светлина, който прониза мрака в стаята ми.

"Лека нощ, Лили" на режисьора, продуцент и фотограф Петър Вълчев ни отнесе главите. Филмът за трудността да се разделяме с любимите хора, за вечния диалог между любовта и смъртта е като дреха, която стяга и става на всеки. И не се учудваме, че грабна наградата за най-добър български игрален късометражен филм на фестивала In The Palace. Срещнахме се с Петър Вълчев, за да го попитаме

какво е ежедневието ти да ти минава на лента и колко точно тежи титлата „млада кино надежда“.

Как се роди идеята за "Лека нощ, Лили"? Помниш ли онзи вълшебен момент, когато идеята просто цъкна в главата ти?

Спомням си как се роди “Лека нощ, Лили”, беше наистина вълшебно и красиво. Една вечер отворих компютъра и започнах да пиша. Имах нужда да го направя. Беше полумрачно, затворих очи и си представих ярък лъч светлина, който прониза мрака в стаята ми. След това видях нещо което, сякаш пропускаме и не виждаме в ежедневието си. Видях прашинките. Прашинките, които винаги са там, когато ярка светлина прониже въздуха. Видях как те се движат и танцуват. Това беше магията от която се роди всичко –  една тъмна стая,прерязана от лъч светлина. След това се появи Дора и нейната ръка, която се опитваше да докосне прашинките.

Good Night, Lily (2021) | Short Film | Official Trailer from Peter Vulchev on Vimeo.

„Лека нощ, Лили“ е за един ден от живота на една възрастна жена. Дора, която се опитва да се сбогува с призраците на миналото. С кои призраци на своето минало си се сблъсквал самият ти?

Ух! Този въпрос е силен и тежък… И с много дълъг отговор, може би за цял роман и нов филм, но ще се опитам да бъда кратък. Единият призрак, който често ме преследва,е страхът от неизбежното – смъртта, а другият е чувството за вина и въпросите, които често ехтят в съзнанието ми/ни. “Направих ли виско по-силите си? Бях ли достатъчно добър? Ще ми прости ли?”

Воден от тези стихии, които бушуваха и бушуват вътре в мен, започнах да работя по филма “Лека нощ, Лили”.

Едно от нещата,на които работата по сценария и по направата на филма ме научи,е че когато простим първо на себе си, ще намерим покой и ще ни бъде простено. Второто е че,когато се пуснем по потока на живота – без страх от това, че той има край, ще живеем в настоящето – като децата. Те не знаят за края, само ние – големите. И да! Затова избрах и половината филм да бъде през нощта, а другата половина в тъмната стая на една възрастна. Дора,която е живяла,губила, страдала и обичала.

Това е последното артистично превъплъщение на голямата актриса Виолета Гиндева, която ни напуска 2 месеца след края на снимките. Когато й предлагаш ролята, тя те моли първо да я гледаш в Народния театър и тогава да прецениш. Какво видя на онази сцена?

Усмихнах се като прочетох въпроса, защото се появиха очите на Виолета. Красивите й черни очи, по детски чисти и игриви. Тя беше като момиче, което, докато играеше се забавляваше и го правеше с цялата си радост,на която е способна! Тогава си казах – това е Тя,моята актриса, моята Дора. Идеше ми да стана от мястото си и да се провикна към нея: “Ти си! Избирам те! Ти си!”. Не станах, разбира се! (Смее се.)След края на спектакъла се видяхме и говорихме за филма. Аз бях като омагьосан, от красотата, силата и таланта й, от усещането й за фино и красиво, от ума й.

В последната ви среща Вилоета ти признава, че никога не е имала такава творческа химия, каквато е имала с теб. Кои твои качества според теб имат пръст в това?

Този въпрос ме кара да се изчервя!

Това наистина е един от най-красивите подаръци, който съм получавал, това признание на Виолета! Веднъж снимах кратък документален филм за телевизията и правех интервю с актрисата Мария Стефанва в “Народния театър”. Тогава беше минала около година от смъртта на Вили. Водещият на предаването ме представи на актрисата и тя каза: “А това си ти! Виолета не спираше да говори за теб и за филма!” Аз я гледах изумен, а тя продължи да говори: “Беше толкова щастлива, че отново работи и се снима в киното! Благодаря ти, че направи последните й дни щастливи!” И след това тя повтори същите думи, които Вили ми каза на последната ни среща. Честно казано, не знам кои мои качества са допринеслиза това, но подозирам, че в мен тя видя честността, с която работех. И смелостта.К ачества, които самата тя носеше.

Освен режисьор, ти си и продуцент на филма. Трудна ли е еквилибристиката между ролята на режисьор и на продуцент?

Е,това вече е сложният майсторлък! Едновременно да бъдеш режисьор, сценарист, творец и продуцент, който да отговаря за целият екип за бъдещият филм и какво ли още не! Наистина беше много трудно, имаше моменти, в които не се виждаше светлината в тунела! Но това е част от работата -да знаеш, че светлината е там и да продължиш да вървиш. Истината е, че не бих могъл да се справя без екипа ми.Това е моят брат и другият продуцент на филма – Невелин Вълчев. Пенка Болди, изпълнителен продуцент. Моят асистент режисьор Яна Алексиева.Люба Костова,която е Директор продукция. Красимир Андонов – операторът на филма и мой пръв учител в НАТФИЗ. Мира Каланова, която сценограф.

Твоят филм "Монолог в антракта", посветен на прима балерината Веса Тонова, също направи плие от сцената на успеха! По какво правенето на филм прилича на балета?

“Монолог в антракта” е безкрайна радост за нашият екип! Това е първият филм, който продуцирахме и той ни научи на всички важни неща по работата и разпространението.

Да направиш един филм наистина прилича изключително много на балета!

Признавам си, че след като снимах филм за балета,реших да отида на балет. Повярвайте, това е повече от работа, това е труд всеки ден. Така е и с правенето на филми – цяла година подготовка за седмица или месец блестене,в което трябва да си безупречен. До колкото можеш все, пак никой не е робот! И тук винаги се сещам за една фраза на любимия ми български режисьор Рангел Вълчанов, който казва, че за да е хубав, един филмнякъде трябва да има грешка или нещо, което да те дразни. Това ме спасява! (Смее се.)

Разкажи ни за изложбата ти в Южна Корея. „Баба горе, баба долу – историята на моето семейство”, коятосе състои от девет фотографии, заснети в родния ти град Пирдоп. И как корейците гледат на твоето антропологично пътуване до собствените ти корени?

Когато бях в Корея за откриването на изложбата ми в националния музей по фотография “Донг Ганг”, бях очарован от вниманието на корейската публика и финото усещане за красиво, за детайл и форма.

Неща, които за съжаление почти не срещам тук в България, на Балканите и донякъде в съвременна Европа.

Аз бях в истински културен шок, когато ден след откриването залите на музея по фотография бяха пълни, от семейства с техните деца, от възрастни и млади хора на моята възраст, които трепетно разглеждаха фотографиите. Аз бях в шок, защото никъде не бях виждал такова нещо в България. Спомням си, че първият ден се загубих в изложбеното пространство,търсейки къде са моите 9 портрета, и асистентътна моя куратор Хей Джунг, на която съм много благодарен за поканата, учтиво ме заведе при моите снимки и ми каза, че те са едни от любимите на кураторката, затова ще останат една година изложени тук! След това група корейски студенти от всякаква възраст ме разпознаха и се спраха да ме питат въпроси относно фотографиите ми. Тогава до тях застана един възрастен господин, на който ме представиха, а той каза: “Знам кой сте!” Това беше директорът и ръководител на академията по фотография в Сеул. Представете си как се почувствах! След това получих още няколко покани за изложби в Корея.Ще се радвамотново да работя и творя там!

Какво е предимството на една снимка пред един филм?

Различни са като медия, макар филмът да произлиза от фотографията. Снимката веднага говори и веднага ти казва нещо, докато филмът е бавен разказ, за чието послание ти трябва време.

Кой е мастъркласът или мастърурокът на живота ти? От къде би посъветвал да черпят идеи младите режисьори?

Думите, които първи излизат в съзнанието ми,са на моя любим преподавател по кино и добър приятел – професор Вера Найденова, която ми каза веднъж “Моето момче, винаги вярвай на собствената си преценка! Винаги се доверявай на себе си! Ти най добре знаеш как!“. Това е едно от нещата, които се появяват вътре в мен, когато се колебая и трябва да избирам. А вторият мастър урок е също от нея и се отнася до това,че дори когато един артист няма вдъхновение,всъщност има вдъхновение: “Фелини цял филм е посветил на това, че не имал вдъхновение”! (Филмът, за който говори е “8 ½”)

Как върви работата по новия ти документален филм. Издай ни нещо за него.

Новият документален филм върви добре, имам вдъхновение за него!

Това е филм за група силни жени, които живеят в родния ми град Пирдоп. И засега ще издам само толкова…

Ако имаш неограничен бюджет, какъв филм би направил?

Оооо! Ето това ми е любимият въпрос от всички досега! (Смее се.)! Бих разделил неограничения бюджетв три филма и така ще имам цели три ленти с неограничен бюджет! Със сигурност ще бъдат драматична научна фантастика с елементи на фентъзи и трилър! Обожавам този жанр в киното – научната фантастика, изгледал съм всичко! И сега съм готов за моята научна фантастика. Всъщност “Лека нощ, Лили” е с елемент от научна фантастика, фентъзито и трилъра! И той е едно показно на това, което аз искам да правя в киното.Благодарен съм, че имам съмишленици, защото киното е една голяма машина от много колелцаи всички те работят заедно.

Тук говорим с Елена Колева – за изкуството да пишеш

Пусни се в Tik Tok с нас.