Днешната генерация заслужава ли Нова генерация?

авторски права: Нели Воева

Димитър Воев е Нова генерация. Муза и музика едновременно. Прекрасно философско чело. Плътен глас. Нова вълна. Newwave. Бунтът на красивото слово срещу малоумния ни свят. Димитър Воев напуска тази реалност на 5 септември 1992 г. Умира от тумор в мозъка. От лекари, които ги мързи да спасяват животи. И по-добре. Защото светът става твърде грозен за красивите умове като този на Димитър Воев. Вероятно правилният ход е бил този. Да иде при Джанис Джоплин и Джим Морисън. При Кърт Кобейн и Ейми Уайнхаус. Вечно там. Сред равни.

Нова генерация не е група, а течение. Движение. Вселена. Тъмни очила и огромни дълги палта. Безкрайно черно танго и широки крачки по сивите улични градски тротоари. Излишно е да се разказва колко велика е тази музика, защото тя просто е. За протокола Митко е поет, композитор, вокалист, творец, музикант, основател на емблематичната група. Но извън тези рамки и отвъд смъртта на думите Митко е глас, който се слуша нощем. Тогава, когато свободите ни излизат на воля и не се срамуват от никого.

Нова генерация е изключени мобилни телефони. Паркове, пълни с хора. Хора, пълни с мозъци.
Нова генерация е алтернативна поезия, в която няма анцузи и излишна любезност.
Нова генерация е послание, кауза и музика.
Нова генерация е красив ум преди красиви ц*ци.
Нова генерация е поезия, която светът не е готов да прегърне.

Най-ужасяващият въпрос е знае ли новата генерация кой е Митко Воев и изобщо къде днес се крие смисълът на перото му? Има ли в счупения ни свят място за философското чело и дълбоката поезия?

Има ли смисъл да си говорим, ако няма да слагаме хаштагове? Струва ли си да бъдем красиви, ако ги няма десетките хора, които да бъркат с носовете си в бельото ни.

Димитър Воев днес е при големите смисли. При културните диктатори горе. Тук, долу, не е за него. Ние не сме за него. Обаче не ни е срам. Празните мисли се плъзгат по гладките мозъци и толкова отчаяно се нуждаем от един вой. От един Воев.

Толкова сам, колкото мога
аз в отчуждение плувам натам.
Всички сте жаби и аз просто не мога
да проговоря езика ви сам.
Здравей, здравей, студен живот!
Аз ще приема твоя шанс
и на ръба застинал бог
ще плаче тихо във аванс.

Не ни остава нищо друго, освен да плачем тихо в аванс, опрени о ръба на живота. Този текст няма нужда от послания. Този текст е тихо сваляне на шапката и грациозен поклон до земята.

Защото това е всичко, което можем да направим днес. 25 години след смъртта на Воев. Не. Всъщност трябва да направим още нещо. Да го помним и да живеем с посланията на Нова генерация. Защото изводът за света ни би бил много черен, ако се окаже забравен човекът, написал:

Красив роман е любовта,
но знам, че да четеш ти мразиш.
Сложи си черни очила
и съвестта си ще запазиш.

Днес приличаме на сиви сгради и сме толкова уродливи, толкова… Нещастни сме и имаме нужда от такива като Митко Воев, които тихо да прошепнат: „Ей, госпожа Нещастие, виждам твойта красота!“.

Вижда ли някой красотата ни?

И като стана дума за велики поети…