Нещата от живота

Неловкото себепознание отнема ери и купища ванилов сладолед

Може да не разполагам с космополитни открития, но съм добила спорна мъдрост и здрави прасци чрез бягане. Нищо че с исполинските си крака скачах в училище метър и двайсет. Минаването през неловкото себепознание отнема ери и доста ванилов сладолед. Първо се спъваш във всяка полуплоскост и се пениш с цялата си жар, нарамил лозунги за по-добро утре, в което ще си толкова щастлив, колкото другите изглеждат. После хвърляш кос поглед и ти става ясно, че животът е толкова труден, колкото глупаво му се дърпаш. Парадчето е цветно, гостите са многоизмерни, изненадите са притегателни. Троен скок напред със завъртане.

Интересно ми е задъхват ли се недръзките хора? Не се ли учим редейки тухлени прегради с несъответствия? Преобърни представа, застани във вечна опозиция.

1. Мисленето може и да ферментира. Улавям се, че още държа да полирам чуждите представи за себе си, но без вътрешно да съм нежелана и в дисхармония. Абсолютно възможно. Почерпи се с непрестанен вътрешен конфликт.

2. Щастливи стечения има. Дори може да станеш своеобразен Майкъл Джордан, ако се обърнеш с гръб и вкараш три коша подред на наглото колебание. Та-да. Залюбих свое отражение, смея ли да (не) го отпратя.

3. Не е нужно да пилееш нерви, за да получиш любов, чийто срок на годност е по-кратък и от внезапното ти очовечаване. Но е наложително.

4. Успявам да се държа на положение, в смисъл да покажа кога и колко не ми пука, дори невинаги да ми стиска да осребря в душата си резултата от неразбирането.

5. Става смислено. Вдявам защо някои хора се предават от драпането прав съм, ти грешиш. Писнало им е да да си самоналагат правила за социално разцъфтяване, докато тайна неприязън се спотаява в бръчката между веждите и потъва по-дълбоко вечер.

 6. Заетостта избистря. Колкото повече стрес нарамваш, толкова по-високо се издигаш над нуждата да си когото и да е. Не знам защо се сещам за един стар февруари. Писах психопортрет за изпит, отне ми цяла нощ и три ред була. Занесох го и на връщане подритвах нелепо снега с подскок и усмивка, които нуждата ми от социална приемливост с показалка би скастрила. В смисъл, бях в депресия.

7. Наградата за приласкаването на собствената жлъч е в едно просто и питателно разбирам те, да олекнем заедно, пускай Нора Джоунс.

Търпя повече, отколкото имам сили да понеса, и все пак у мен ликува това бебе на налудността, интензивното чувстване (любовта прави кълбо напред и гушва отчаянието с пулсиращи детски ръчички).

8. Отрочето на дребното съвършенство. Или колко стихотворения недоизмисля ранната сутрешната цигара на терасата, докато кафето почти е станало, а вятърът разрошва вярата, че денят ще е благосклонен откъм дебилен смях и новоизлюпени шеги на уона би възрастни.

9. Нима слънцето захранва ендорфините? Ако се движиш половин час със затворени очи из произволна отвесна гора, освен да се претърколиш в отвъдното, може и да се лишиш от вселенската си скръб по-бързо и успешно от ню ейдж алтернативите. Наскоро бях на речен пикник. Имаше бира и скара, но през 2/3 от лежането си умувах как трябва да премина още веднъж през необезопасен тъничък скален участък. Ами, цялото ми презрение към бита се самодетонира. ПотвАрдено11

10. Безметежното шикалкавене, чуждо или собствено, освен че говори за липса на страх от последствия, е близначешки способ за объркване на саботиращите мозъчни вълни. Ако сам не знаеш дали лъжеш, докато говориш, печелиш време за удоволствие в мъглата.

Нито една минута, погубена в облекчение, не може да се категоризира като излишна. Оксиморон.

11. Нагласата е определяща, ако е прилежно стопанисвана. Иначе рискът да пропаднеш в очаквания е по-висок от прираста на детските мечти за липса на гравитация, прокарани от Питър Пан.

12. Различията сближават хората повече от видните прилики. След три последователни “о, и аз, и при мен е така” става безсрамно скучно без кръстосване на тези все пак мъчно извоювани достойнства.

13. Призванието, казва Тиъл Суон, модерен духовен гуру, в чиито опростени послания понякога се вслушвам, е свързано с татуираното на ръката ѝ, и според мен направо извезано в облаците, follow your joy. Проследи радостта си. Това, което винаги ще роди сочен плод, израства от волята на дълбоките желания, които най-често не предполагат напън. Моите са да пея и да пиша.

Пък може и да четеш кримки, да цъкаш кардио, да кариерстваш фрийланс, да флиртуваш с непознати, докато рейсът просрочва пак разписанието си, да отпуснеш на душата си седмици тихо безвремие, напук на социалните обримчвания и тегавите обществени догми.

Лицето ми – още свежо и юношеско, а мотивацията да не добивам повече белези от чужди глупости – чудовищна. Петсекундното правило (на Мел Робъртс, колективно сме си го предусетили и без нея) ме вдъхновява да действам рязко, след като с декади съм снасяла безрезултатни анализи. Вярвам смътна доза повече, отколкото се съмнявам. Щастието не е кратко, съвсем си бие на усвоен навик, а смъртта на излишното приритва в готовност да отпразнува себе си. А аз чакам пред стая 306 да изрева, подала люспеста глава от нова утроба.

Царевицата на раздора или как работи живота