Нещата от живота

Наистина ли можеш да целуваш, но това нищо да не означава

Кога наистина ще сме заедно?

Колко пъти ще ме целуваш, преди да ме наречеш „своето момиче“, колко пъти ще ме молиш да заспивам до теб… гола, да завираш нос в косата ми, да дишаш във врата ми, да ме изпращаш с тъжни очи, когато не искам да остана, за да се събудя до теб. Колко време точно ще бъдат неопределени нашите отношения, ще приличат на заглавие от чалга песен с въпросителния „Имаме ли връзка с теб?“, какво имаме изобщо, ако се нямаме един друг, и

защо не си признаваме, че заедно ни е по-добре.

Колко дълбоко искаш да влезеш в мен, когато втренчваш погледа си в мен, когато ти разкривам себе си, колко в мен може да влезе твоето тяло, твоят език, обсебен ли си от идеята да ме притежаваш, без да имаш отговорности към мен.

Питам се кога хората станахме толкова счупени да се виждаме, да смесваме енергията си, да се насищаме един на друг, а после хладно да се разделяме за седмица-две, когато пак в несвяст телефонът ми звъни, имам по десетки неприети повиквания от теб, разказваш ми как си минавал по улиците, където можеш да ме засечеш, търсил си ме като дозата, която трябва да вземеш, за да продължиш да живееш, но въпреки това не казваш, че сме заедно, че съм твоето момиче и че ако си тръгна, с мен ще взема ключа… не онзи за апартамента ти, а който отключва желанието ти за живот.

Аз съм господарят на емоциите ти,

едно малко обикновено момиче, по-изплашено от самия теб, аз съм тази жена като десетки други в този град, които ръководят парада, но никога, никога не смеят да поискат повече, защото не знаят колко далеч в чувствата си може да стигне мъжът срещу тях. Липсва ми времето, когато, ако двама човека се целунеха, това означава, че са заедно. Сега целувката не означава нищо, сексът още по-малко, а решението да се обвържеш стяга гърлото и се усеща като най-голямата тежест, която човек може да поеме.

Кога хората се превърнахме в такива тежки характери, че ни е трудно да изтърпим дори самите себе си с всичките си странности, а е почти невъзможно да бъдем и с някой друг.

Целуни ме и виж колко специална съм, после избягай, за да ти мине, защото живеем в епохата, когато предпочитаме да се пристрастяваме към вещи, дрехи и вещества, но не и към хора, които могат да излекуват страховете ни. И всичко заради единия страх, че ще поискат да си тръгнат, преди ние да пожелаем да ги прогоним. Единия страх, че няма да ни изчакат да ни мине влюбването, че то може и никога да не ни мине и че това да се пристрастиш към човек е по-страшно от ада да затънеш в десетки пристрастявания към други неща.

Целувай и си тръгвай, но не забравяй, че с всяка следваща целувка по един твой дъх си тръгва от теб, докато накрая не си отиде и последният. 

Любовта минава през стомаха (и през Instagram)

Какво става в града?! Последвай Instagram профила ни и разбери пръв.

Абонирай се за YouTube канала ни и виж града отблизо и далеч.