Нещата от живота

Събитията на времето пращат всяко поколение в неговата посока, интересна група режисьори нищи темите, с които се пораства

Независимо дали ги разпознавате по панталоните чарлстон, бийтълските прически, неоновите клинове или ги слагате във времеви рамки в стил, когато майка ми е била в гимназията, или баба ми част от хипи движение, всяко време има своето поколение млади хора, които искат да оставят отпечатък или пък просто да пораснат по линията на най-малкото съпротивление с живота.

Различните периоди имат режисьори, които нарочно или без да искат почти документират как събитията на времето пращат новото поколение в някаква посока.

И макар повечето от основните теми (приятелството, любовта, избора на кариера или противопоставянето на утвърдените авторитети) да присъстват постоянно в лентите, интерпретациите са разнообразни. Ето защо през всяко десетилетие има по няколко филма, които успяват да нацелят най-точно темите, които вълнуват съвременниците, и да се отличат от другите, които са понапълнили кината, но веднага след това са прашасали забравени в задните стаички. Именно тези теми нищим надолу.

60-ТЕ- БУНТЪТ СРЕЩУ РОДИТЕЛИТЕ
Следвоенният ентусиазъм на бейби бум поколението и безкрайният оптимизъм започват да се пропукват. Най-добрата илюстрация и един от първите представители на жанра, Абсолвентът (The Graduate, 1967), представя Дъстин Хофман (Бенджамин) като завръщащият се в голямата семейна къща студент. Зад привидно забавната история за младежа, съблазнен от по-възрастна жена, се показва лицето на едно поколение, което не иска да отстъпи и предостави света на децата си. Спечелили две световни войни, овладели ядрената енергия, живеещи във време на икономически възход, родителите са със самочувствието, че всички проблеми са разрешени и техният начин на живот трябва да се наложи. За новата средна класа, образована и преместила се в предградията благодарение на военните заеми и помощи, пътят в живота е лесен и предначертан – колеж, университет и кариера, сватбата с детето на приятелско семейство. Чудесна илюстрация се съдържа в репликата на бащата на главния герой Бенджамин, за твоето парти сме поканили всичките наши приятели. Контрастът с условията, при които те самите са израснали, е огромен. От Голямата депресия обаче не е останала следа, доказателствата за сбъдването на американската мечта са навсякъде – големите къщи с басейни, спортните европейски коли, дори луксозният хотел, в който Бенджамин и мисис Робинсън се срещат, са били достъпни само за висшата класа преди 30 години. Но опитът да дублират живота си и да създадат поколение по свой образ ще се провали. Зад войната във Виетнам не стои идеалистична кауза, расизмът все още е повсеместен, а консервативното мислене и ограничения не могат да се компенсират с материално благополучие. Флиртът на Бенджамин с мисис Робинсън е и точно това – нещо приятно, но без съдържание, защото те нямат нищо общо, дори теми за разговор. Докато нейната дъщеря Илейн, красива, объркана и идеалистична, почти прелъстена, но устояла на съблазънта на живота на родителите си е олицетворение на неговото поколение – младите, за които има нови възможности и собствен път. Затова и финалната сцена е показателна за техния избор – избягвайки от църквата, Илейн отговаря на майчиното си Твърде късно е! – Не и за мен!
 

Отвъд океана
И докато в Америка младите са носители на идеализма, в Англия един учител трябва да се справи с цинизма и разочарованието на учениците си. Далеч преди Мишел Пфайфър да се ангажира с опасните умове, а Робин Уилямс да покаже красотата на поезията, Сидни Поатие (To Sir, with Love, 1967) укротява класа от недоволни лондонски тийнейджъри с примери от живота и твърдост, която трудно може да се срещне отново. Кулминацията е боксов мач между учител и ученик, нещо немислимо за по-късните интерпретации по темата.
Година по-късно във Франция 17-годишният ученик Оливие Фермон (Рено Верле) ще научи своя Особен урок (La leçon particulière, 1968). Той ще прелъсти и преживее бурна, но кратка любов с омъжената за автомобилен състезател Фредерик (Натали Делон), като открие, че независимо от силата на чувствата, понякога двама души просто не могат да са заедно.

 
70-ТЕ – НОСТАЛГИЯ ПО МИНАЛОТО

През 70-те политическата активност на предишното десетилетие започва да заглъхва, войната във Виетнам постепенно приключва, хипи движението залязва. Петролната криза от 1973 връща за първи път от Втората световна насам купони за стока в Америка – бензинът става рядкост, а безкрайното обикляне с автомобил – лукс. Дългите опашки пред бензиностанциите стават обичайна гледка, а икономическият растеж от 60-те предизвиква носталгия. Затова не е чудно, че основните филми в жанра от 70-те години – The Last Picture Show (1971), American Graffit (1973) и Grease  (1978) се връщат към 50-те и 60-те за вдъхновение, сюжет и декор.

Кризата се пренася и в Холивуд, което допринася за утвърждаването на някои от типичните черти в жанра – относително ниски бюджети, дебютиращи или слабо известни актьори и режисьори, действие което се развива в малки градчета. Скромните корени обаче не пречат на феноменалния им успех – The Last Picture Show  (1971), първият сериозен филм на Питър Богданович му носи десет номинации за Оскар, докато финансовият успех и популярност на American Graffiti позволяват на Джордж Лукас да започне двете си култови поредици – Междузвездни войни и Индиана Джоунс. Ролите в тези филми правят актьори като Джеф Бриджис, Сибил Шепърд, Ранди Куейд, Харисън Форд, Ричард Драйфус, Рон Хауърд, Джон Траволта и други известни.

 
Бягството от проблемите на съвременността се проявява и в засягането предимно на универсалните теми – избирането на кариера, раздялата с приятелите от ученическите години, съперничеството и търсенето на любов. Сякаш напук на липсата на гориво, героите почти не слизат от колите си. Конфликтите с установения ред и властите се ограничават до глоби и една патрулка, останала със задни гуми завързани за уличен стълб. Героите не преживяват тежки драми, а съвсем гладко порастват, без големи сътресения, но и без особени очаквания. Така едно тихо десетилетие е изпратено с повтореното седем пъти Ние винаги ще сме заедно от финала на Брилянтин.

 
80-ТЕ – ВРЕМЕ ЗА СЕКС

Студената война е затихнала, руснаците бавно губят позиции в Афганистан, а рейгъномиката обещава да осигури просперитет или поне спокойствие на американците. През цялото десетилетие почти няма масови протести, а бедствията са далеч и не изглеждат катастрофални. За младите остава да навлизат в живота по най-забавния начин – опознавайки желанията си. Линда (Фийби Кейтс), която обяснява в училищната кафетерия с помощта на морков на 15-годишната Стейси (Дженифър Джейсън Лий) тънкостите на оралната любов във Fast Times at Rigdemont High (1982), и Том Круз, който организира импровизиран бордей в къщата на родителите си в Risky Business (1983) дават тон за най-разкрепостените филми за израстването. Интересното е, че сценаристът на Fast Times Камерън Кроу е прекарал година под прикритие в училище в Сан Диего, Калифорния, и филмът е разказ за събитията, които е наблюдавал.

Секс, наркотици и рокенрол са нещата, около които се върти живота на героите, но по един ежедневен и спокоен начин. Навлизането в сериозния живот става плавно и рационално – Стейси не драматизира, че е загубила девствеността си с някакъв тип, който никога повече не й се обажада. Важното за нея е, че се е случило и ще й позволи да продължи напред и да открива нещата, които й харесват. Враждата между перманентно напушения сърфист Джеф Спиколи (Шон Пен) и строгия мистър Хенд (Рей Уолстън) не заплашва се превърне във война. Вместо това те ще се изтърпят до момента, в който пътищата им се разделят. За Брад Хамилтън (Джъдж Рейнолд) първите работни места са предизвикателство, което не носи достатъчно удовлетворение, но той продължава напред. Героите знаят, че нещата не винаги се получават от първи опит и имат време да се научат как да се справят с предизвикателствата, и без да създават драми продължават напред.
 
The Breakfast Club (1985)
Това е филмът, който може би е оказал най-голямо влияние в жанра. Изолацията на петимата ученици, на пръв поглед лесно различимите стереотипни герои, общият враг, дават възможност за обсъждане на темите, които вълнуват новото поколение от всички страни. Дефинираните роли на атлета, мозъка, откачената, принцесата и престъпника, както героите сами се описват, ще бъдат застъпени в почти всеки следващ филм, който включва тийнейджъри и училище. Сложността на характерите на режисьора Джон Хюз обаче няма да бъде лесно повторена.

 
90-ТЕ – НЕПОРАСТВАЩИТЕ

Осъзнаването от широката публика, че СПИН не е запазен само за хомосексуалисти и наркомани, а опасноста е не по-малка за хетеросексуалните, почти успява да заличи ефекта на противозачатъчните хапчета за сексуалното освобождаване и краткият период на експерименти приключва. Падането на комунизма и липсата на външен враг, относително стабилната икономика, липсата на вдъхновяващи събития като кацането на Луната, както и все по-достъпните средства за индивидуално забавление насърчават създаването на slacker поколението (от англ. slacker – мързеливец, кръшкач). И докато блокбъстърите чупят рекорд след рекорд по приходи (Титаник първи прескача границата от милиард долара през 97-ма), Кевин Смит създава Clerks за $30 000, продавайки колекцията си от комикси и използвайки лимита на кредитните си карти. Героите му мразят своята работа, но не им стиска да я сменят.

Малко след 20, те нямат амбиция или желание да постигнат нещо повече от безкрайните дискусии за Междузвездни войни и спомените от училище. В друг влиятелен филм от това време – Dazed and Confused(1993), героят на Матю Макконъхи, Дейвид Удърсън, обяснява мотаенето си около гимназията с Това обичам в ученичките. Аз остарявам, те си остават на същата възраст. Едно цяло поколение ще бъде изтръгнато от летаргията чак към края на десетилетието – Шон Магуайър (Робин Уилямс) успява да събуди амбицията на Уил Хънтинг (Мат Деймън) в Good Will Hunting , (1997) и да го принуди да използва способностите си, а не да се крие като чистач.

 
В НАШИ ДНИ – МЕДИЙНИ ЗВЕЗДИ И БЯГСТВО ОТ РЕАЛНОСТТА

С началото на вълната от атентати през 2001 и двете икономически кризи се слага край на спокойните десетилетия. Световната икономика преживява удар след удар, а страхът от поредната взривена бомба се настанява в главите на всички. Развитието на новите медии, социалните мрежи, риалити телевизията и появата на звезди като Парис Хилтън създават нагласата, че специални качества не са необходими, и всеки може лесно да стане звезда. Затова и в трите най-популярни сред растящите през десетилетието поредици – Harry Potter, The Chronicles of Narnia и The Twilight Saga , чийто общ приход надхвърля 10 милиарда долара, съчетават бягство от реалността с уж обикновен герой, който обаче притежава скрити способности. И докато Марти Макфлай (Майкъл Дж. Фокс) използва машина на времето в Back to the Future (1985), тя просто пречупва перспективата на проблемите на едно хлапе от 80-те през гледната точка на родителите му 30 години по-рано. А Хари Потър (Даниел Радклиф) се оказва син на известни магьосници и след като е измъкнат от скучното ежедневие в магическо училище, губи досег с проблемите на връстниците си. Вместо да предложи друго тълкуване на реалните проблеми на зрителите си, филмът предизвиква опити да се пренесе фантастичната реалност в ежедневието.

Подобно е случката с Бела (Кристен Стюарт) в поредицата Здрач (Twilight). Тя е описана като обикновено, но четящо Брулени хълмове момиче, което се премества в ново училище. Разбира се, моментално е забелязана от красавеца на гимназията, Едуард (Робърт Патинсън), който изпитва смущаващи чувства, породени от кръвта й. Без дори да й се наложи да претърпи типичното за филмите от 90-те преображение от грозното пате в красив лебед, Бела успява да накара два вампирски клана да се борят за нея, а по-късно почти ги въвлича във война.
Историята в Хрониките на Нарния е подобна, а ние сигурно ще станем свидетели докога бягството от реалността и разкриването на тайна или талант, която ще издигнат мигновено героя над останалите, ще са основни теми.