Намини през Намибия
Слънце, антилопи, жирафи, тишина и пустиня...
Колкото и хубави снимки от Африка да си виждал, няма как да видиш истинската ѝ красота, ако лично не стъпиш там. Намибия съвсем не беше първоначалната ни идея. Всичко тръгна от планирането на кайтсърф пътуване до Кейптаун и лека-полека, разхождайки се по картата, си казахме – Намибия е наблизо, хайде и нея да видим!
И така започна четенето и планирането. Маршрути, визи, самолетни билети. Намибия няма посолство у нас. Имаш две опции да кандидатстваш за виза – или да се разходиш до Берлин/Виена, или да изпратиш паспорта си по куриер пак до там. Нищо чудно разходката да ти излезе по-евтиният вариант (с Ryanair до Берлин). Често, когато споделиш плановете си за пътуване до не толкова популярна държава, реакциите на хората са смесени. Повечето ни приятели загрижено ни казваха – „Внимавайте, ама наистина, пазете се!“.
Да, внимавахме и се пазихме, но не повече, отколкото внимаваш в Европа например.
И така, дойде моментът, в който кацнахме в столицата Виндхук, където останахме само за една вечер, колкото да се наспим. Градът не е кой знае колко интересен в сравнение с всичко, което ни очакваше по-нататък. На сутринта минахме през супермаркет (по нищо неотстъпващ на нашите, само дето имаше много по-голям избор на алкохол) и се запасихме с храна и вода за няколко дни. Предварително си бяхме наели Тойота 4х4 с три резервни гуми, палатка на покрива и пълно къмпинг оборудване – общо взето, всичко, което ще ти потрябва – от спални чували и котлон, до ренде и тирбушон (важен атрибут за немалко хора).
Всичко свързано с пътя и колата под наем беше строго регламентирано. Нямаш право да надвишаваш 70 км/ч по пътищата без асфалт (90% от пътищата нямат асфалт), нямаш право да караш по тъмно (заради животните на пътя), пътни знаци постоянно те предупреждават за преминаващи животни или че ще прекосиш корито на река. На половин-един час може да се разминеш с друга кола.
По тези места трудно срещаш местни, а малкото, с които имахме контакт, бяха по-скоро любезни, някои от тях доста любопитни.
И очаквано за тези ширини хората за никъде не бързат, което в началото ми се струваше странно, после свикнах и започнаха да ми стават симпатични със спокойствието си. Някои бяха доста разговорливи и задълбочено разказваха за политика, за проблема с расовите разделения или за това, колко пари печелят и какъв наем за жилище плащат (без да си ги попитал за това). От време на време чувахме и онзи щракащ език на бушмените (не може да не си гледал „Боговете сигурно са полудели“). Той се говори и до днес в различни региони и има няколко различни наименования. Опитах се да пресъздам няколко думи, но неуспешно. Само ще ви кажа, че има четири различни щракания с език и можеш „лесно“ да ги сложиш заедно в едно изречение.
Нощувахме в пет различни къмпинга. Навсякъде твърдяха, че досега не са им гостували българи. Средно цената беше около 10 евро на човек. Понякога токът спираше заради бури наоколо, но като цяло имаха много приличен вид с чисти бани и тоалетни. Някои от тях имаха ресторант, басейн и луксозни бунгала, на цена 10 пъти по-скъпа от тази да спиш на палатка. Тук-таме се намираха и бележки, които те предупреждават нощем да си прибереш боклука, защото маймуните или чакалите минавали да го разгледат. Ние естествено забравихме да го приберем една нощ и чухме как с шушкане найлонът се отдалечава… някое животно си го беше харесало. Джапанките също ги намирахме на странни места. Събуждането ставаше много рано на изгрев с естествената аларма от птичките. Благодарение на тях всяка сутрин виждахме изгрева. Мерси! Но който става с изгрева, едва издържа да си легне по-късно от залеза. Беше ми наистина трудно, но успях няколко пъти да видя и отрупаното със звезди небе. Няма смисъл да ви казвам, че от пустинята можеш да видиш най-звездното небе.
За няколко дни телата и душите ни влязоха в един доста приятен и спокоен режим, обезпокояван единствено от мухите.
Колкото и километри на ден да изминеш, на следващия нямаш търпение да продължиш – нямаше как да ни стане скучно с толкова живот наоколо – антилопи, жирафи, зебри, щрауси, бръмбари и какво ли не. Да пътуваш през пустинята Намиб, която се простира до Атлантическия океан, си е, меко казано, впечатляващо. Тя има най-високите дюни на земята. Като добавиш силния вятър, който оформя острите им ръбове, и залеза, който ги оцветява в яркочервено, вече става прекалено. Все едно си на Марс, но с животни и температурите са доста по-поносими.
Не мога да не спомена и Людериц и смело заявявам – това е най-странният град, в който някога съм била. След няколко дни в дивото достигането на това място си беше събитие – ще спим в град, на хотел, ще си изперем дрехите и ще ядем на ресторант! Още на входа на града, на един каменист хълм те посреща надпис с бели букви ала Холивуд – Lüderitz. Сигурно много градове имат този надпис, но тук той ни се стори много на място. Не само защото след толкова километри пустош всяко населено място ще ти се стори като Холивуд, има и още една причина. Ще стигна и до нея.
Людериц е разположен там, където се сблъскват пустинята и океанът, без никакви встъпления. Освен че е интересен географски, градът сам по себе си те кара да се замислиш дали случайно не си заспал по дългия път насам и не сънуваш, че си пристигнал в друго време. Има немска колониална ар нуво архитектура и къщи, все едно са боядисани вчера с най-ярките възможни цветове. Ето къде идеята за Холивуд се появява отново. Истината е, че докато вървях по празните улици (не знам защо бяха празни), ми се стори, че съм на снимачната площадка на някакъв сюрреалистичен филм, но екипът и актьорите са в почивка и няма никой. Приличаше на Киноцентър Бояна… не знам как е в Холивуд. Тук освен църквa, кацналa на скалите, можеш да видиш и фламинго, африкански пингвини и шумни тюлени. Можеш да ядеш най-пресните стриди, да си избереш евтина чаша от чудесно южноафриканско и дори намибийско вино… и какво ли още не. Мирише на океан и духа толкова силен вятър, че неслучайно провеждат Lüderitz Speed Challenge – рекорди по скоростно ветроходство. Това е единственото официално спортно събитие, което се провежда всяка година в града.
На 10 км от Людериц се намира един бонус – Колманскоп. Това е призрачен град в нищото, построен в началото на миналия век, за да обслужва нуждите на придошлите ловци на диаманти, и окончателно опустял през 1954. Можеш да се разходиш във всяка една от къщите му. Например в тази на архитекта или на кмета (естествено, най-голямата). Има само една къща, до която достъпът е забранен, тази на учителя. Тя е напът да се срути и единствено образувалата се пясъчна дюна вътре я държи изправена. Имали са училище, фабрика за лед, малко влакче, месарница и болница. Там се е намирал първият в южното полукълбо рентгенов апарат. Той обаче е имал по-важна функция от това да видиш фрактура на крак. Основната му роля е била да бъдат хванати тези, които са укривали диаманти в себе си по един или друг начин. Примерите за това, как да си скриеш диамант, можеш да видиш в музея, който се намира в балната зала. Ама разбира се, че е имало и бална зала – в Колманскоп постоянно са гостували оперни певици от Европа. Имали са си и дървен боулинг, който функционира и днес. И докато историите на всяка една от къщите на призрачния град те отнасят в миналото, то предупреждаващите табелки „Моля, затваряйте вратата, за да не влязат змии“ бързо те връщат в настоящето. Аз също затварям вратата и спирам дотук.
След 9 дни, 2000 и нещо км и само една видяна отровна змия, смея да класирам тази страна като едно от най-впечатляващите места, които човек може да види.
Силно препоръчвам пътуване до Намибия, или както я наричат Africa Light (леката версия на Африка). А, да, щях да забравя за jetlag-a… 7000 км от България и нито минутка часова разлика. Кеф!
Разказ за пътуване до Мексико или как се живее на 30°C през зимата.
